"Сатанински строфи". Как няколко удара с нож ни връщат към книгите, вместо да ни ги отнемат

Намушкаха го многократно с нож, а причината е книга, която е писал. На 12 август 2022 британо-американският писател от индийски произход Салман Рушди беше нападнат по време на литературно събитие в Ню Йорк. Новината дойде след повече от 30-годишна история на заплахи за живота му.

Причина за настроенията срещу писателя е романът му “Сатанински строфи”, обявен за богохулствен от някои ислямски религиозни водачи непосредствено след публикуването си.

Най-популярната заплаха е фетвата, издадена през 1989 г. от вече покойния ирански лидер аятолах Хомейни, в която призовава за смъртта на Рушди. Днес Иран отрича да има връзка с нападението в Ню Йорк и твърди, че вината за него е изцяло на Рушди и на привържениците му. Нападателят, 24-годишният Хади Матар, отрича да е бил провокиран от призива на Хомейни, но също така признава, че е чел едва няколко страници от книгата, заради която е извършил посегателството.

Фетвата

В началото на 1989 г., след ожесточен протест срещу “Сатанински строфи” в Пакистан, аятолах Рухола Хомейни издава указ или “фетва”, в която призовава мюсюлманите, които не могат да убият Рушди, да го посочат на онези, които могат.

Британското правителство, тогава оглавявано от Маргарет Тачър, предоставя на Рушди денонощна полицейска охрана, но не малко политици на Острова са враждебно настроени към автора. Депутат от Лейбъристката партия предвожда шествия и призовава книгата да бъде забранена, докато бивш председател на Консервативната партия, нарича Рушди “злодей”, и твърди, че писателят е предал собственото си възпитание, религия и националност.

Както фетвата на Хомейни, така и реакциите във Великобритания, включително от страна на Мюсюлманския съвет, си имат контекст. От края на 80-те до днес ненавистта към Рушди е голяма обединителна сила сред по-крайните последователи на исляма. В годините мнозина са призовавали към насилие, но не са им повдигани обвинения. И следствията далеч не се изчерпват с най-скорошните събития – опити за атентати и кървави бунтове постоянно напомнят за заплахата.

• Хитоши Игараши, японският преводач на Рушди, е намушкан с нож през 1991 г. близо до Токио, Япония, в кампуса на колежа, в който преподава.
• Дни преди убийството на Игараши италианският преводач на Рушди Еторе Каприоло е тежко ранен в дома си в Милано, Италия.
• Две години по-късно издателят на “Сатанински строфи” в Норвегия едва оцелява, след като е прострелян три пъти в гърба.
• Тридесет и седем турски интелектуалци и местни жители, участващи в литературния фестивал "Пир Султан Абдал", загиват, когато хотелът на конференцията в Сивас, Турция, е опожарен от тълпа радикални ислямисти. В конференцията участва и Азиз Несин, който предварително е обявил, че ще преведе и издаде “Сатанински строфи”. Нападателите изискват той да бъде предаден и екзекутиран. Тъй като това не се случва, те решават да подпалят хотела. Несин почти като по чудо успява да избяга.

Книгата

Основната сюжетна линия в "Сатанински строфи" сякаш е основана на автобиографични мотиви. Мъж на име Саладин Чамча се е преместил в Англия и се е привързал към английската култура, подобно на Рушди. При завръщането си в Бомбай, Саладин е принуден да се помири, от една страна, с миналото си, а от друга – със състоянието си на духовен и изгнаник.

Саладин и друг главен персонаж – индийската филмова звезда Джибрил Фаришта – оцеляват при падане от самолет от близо 30 000 метра. Магическото им спасение води до промени – единият се сдобива с ореол, а другият – с рога и копита. За разлика от Саладин, Джибрил не постига яснота, а попада в спирала от шизофренни видения.

Именно в тези видения се съдържат всички образи, видени като богохулни:

• Пророк, който се явява на Джибрил, напомня на изкривена версия на Мохамед, но пък е наречен Махнуд – име, с което в християнската традиция е обозначаван сатанински образ.
• Измисленият Махнуд става жертва на неблагонадеждния писар Салман (да, като Рушди), който подменя думите, които пророкът диктува, като своеобразно изпитание за всезнанието му. Тази идея е в остро противоречие с виждането за Корана като самото Божие слово, предадено дословно и без промяна.
• Отново във видение проститутките от един публичен дом се представят за съпруги Махнуд, за да облекчат положението си, което накърнява вярването, че съпругите на Пророка са майки на всички мюсюлмани.

Наред с виденията проблематично се явява и самото заглавие на романа, което препраща към случка от живота на Мохамед, записана от ранните арабски историци и по-късно отхвърлена от познавачите на Корана. Според историята Мохамед приема три езически богини да подпомогнат каузата му, но впоследствие се отрича от този си акт като дяволско изкушение.

Между истината, свободата и любовта

Романите на Салман Рушди са на първо място романи, художествена литература, а не заявление, молба или декларация. Както самият той обича да казва, героите, които напомнят на него, “са и не са” Салман Рушди. Махнуд “е и не е” Мохамед. В известен смисъл “Сатанински строфи” критикува дори повече западните ценности и евентуалните им слепи петна, отколкото ригидността на религиозната вяра. И макар често да е комично, повествованието се занимава с отчуждението и болката, с невъзможносто помиряване на множествените идентичности.

Както пише Цветан Тодоров, романите не ни дават ново знание, а нови способности да общуваме със съществата, различни от нас. Според него хоризонтът на литературния опит не е истината, а любовта. Тъкмо в този смисъл и най-рискованите преводи имат политическа цел, която се простира отвъд знамето на свободата на словото. И тя е тази: повече и по-различни читатели да проумеят какво е да ти поникнат рога и копита, защото си пришълец, мигрант, или, както се казва на български, чужд сред свои и свой сред чужди.

Ако търсим някакъв израз на нашето възмущение от нападението над Салман Рушди, може би е най-адекватно просто да прочетем “Сатанински строфи” или “Среднощни деца”. Там най-добре се разбира собствената ни уязвимост, както и тази на другите. Догматизмът не произтича единствено от религията, а най-вече от неспособността да общуваме помежду си. А литературата е тази, която предлага отговор.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.