Преди 136 години, на 11 август 1886 г., тогава понеделник, рано сутринта, в местната телеграфна станция на старопрестолното Велико Търново нахълтва намиращият се в родния си град за „лятната ваканция“ председател на Народното събрание Стефан Стамболов.
Установена е чаканата от два дни връзка с Пловдив, където в тамошната телеграфна станция са подп. Сава Муткуров, деецът по Съединението Иван Стоянович, политикът Димитър Тончев и други. Узнавайки за настроенията в столицата на доскорошната Източна Румелия и извършения там предния ден контрапреврат, Стамболов провъзгласява незабавно Муткуров за „главнокомандващ на войските на двете Българии“.
Веднага в 10 ч. сутринта от Търново по телеграфа се разпраща до всички гарнизони и окръжни управители в Княжеството „Прокламация към българский народ“. Тя гласи и следното:
„В името на българский княз Александър I и на Народното събрание обявявам за изменническо и вън от законите на страната привременното софийско правителство во главе Климента и всеки, който слуша приказанията на това правителство, ще бъде съден и наказан по военните закони. Назначавам за главнокомандующи на всичките български войски бригадния командир Муткурова и заповядвам на всичките граждански и военни власти да изпълняват безпрекословно неговите заповеди.“
Същият ден към телеграфа в София е изпратена кратка телеграма от Стамболов. В нея се казва:
„От името на княза и на Народното събрание заповядвам ви в 24 часа да сложите властта и да се подчините на главнокомандующия на българските войски подполковник Муткурова, инак ще бъдете застреляни наедно със съучастниците си.“
Какво се беше случило два дни по-рано?
През нощта на 8 срещу 9 август 1886 г. подкрепящи политиката на Русия български офицери навлизат в княжеския дворец в София, извършват преврат и отстраняват от престола законния княз Александър I - героят от Съединението и фронтовете на наскоро приключилата Сръбско-българската война.
На сутринта на 9 август центърът на столицата е изпълнен с виковете „Долу немецът!“, напомняйки как е изменил на руския цар Александър III и съюзил България вместо това с Турция. Приветстващият преврата Драган Цанков предлага да се организира молебен и тълпа тръгва към столичната църква „Св. Крал“.
С викове „Да живее Русия!“, тълпата се насочва към руското дипломатическо агентство в столицата.
След края му отдавна известният със симпатиите си към линията на Петербург митрополит Климент призовава насъбралия се народ да иска прошка от Русия за нанесената със Съединението от 6 септември 1885 г. обида от един „изменник княз“. С викове „Да живее Русия!“, тълпата се насочва към руското дипломатическо агентство в столицата. След няколко произнесени речи пред сградата множеството пада на колене.
Превратаджиите обаче имат проблем със съставянето на временно правителство след отстраняването посред нощ на княз Александър I. Бившият министър-председател Петко Каравелов е твърд, че не може да вземе участие в едно дело, при което от всички страни чува гласове „Да живее Русия!“, но не и „Да живее България!“ Ето защо се съставя кабинет начело с митрополит Климент. Но нито неговата фигура, нито тази на Драган Цанков, който е също част от състава му, не загатват някакво общонационално единодушие зад новата власт.
Кампанията преди това
Самото насилствено и противоконституционно отстраняване на княза от властта не е чак толкова голяма изненада. Водена от лозунга „Без Русия не можем!“, от седмици и дори месеци опозиционната пропаганда, подкрепяща линията на официален Петербург, тръби, че князът е „немец“ и „предател“, който служи на враговете на Русия и съюзява България с тях.
За опозиционерите князът е превърнал България в крепост срещу „Освободителката“, „съюзник на Турция”, „враг на славянството” и държава, действаща в угода на „немците” и „англичаните”.
Особено невъздържано и съвсем открито се възхвалява „руска окупация” като начин за изход от ситуацията в страната, като действията на самата руска политика след провъзгласеното на 6 септември 1885 г. Съединение се одобряват безрезервно. Изразява се увереност, че „народът” няма да употреби “оръжието, с което е освободен той, против тези, които с това същето оръжие са го освободили.” Видима е склонността да се приеме евентуално завръщане на руските офицери в страната и на руски генерал за български военен министър.
Ала князът не може да остане единствено “злото”, изпокарало България с Русия. В края на юли 1886 г. опозиционната пропаганда не се посвенява да го обвини и в хомосексуализъм. Вярната ѝ преса „съобщава“ как князът организирал гуляй с офицерите от първи кавалерийски полк при Архангеловския манастир близо до река Искър. Той продължил цели три дни, в които единият те се къпали заедно в реката. Споменава се за „игри и боричкания“ с офицерите във водите, които били придружени с държане за ушите и теглене и държане на главата, съчетано с кикотене и… подскачане.
„…ний ви молим да се опомните, че преди всичко, вие сте българи.“
Безпрецедентният характер на националното самоунижение във вярната на Петербург опозиционна пропаганда е отбелязвано нееднократно от изследователите на тези събития. Привързаността към държавата „Освободителка“, както още преди години се изрази колегата Василка Танкова, достига до степени, в които „се компрометира отношението към собствената държава и държавността въобще.”
Най-ярко свидетелство за отношението към безогледността и ниското равнище на тази пропаганда дава улегналият и консервативен политик Константин Стоилов. Още на 8 юни 1886 г., в писмо до друг консерватор, Григор Начович, той смята, че с този език и поведение подкрепящите политиката на Петербург съвсем „не печелят, а губят терен” и могат да вземат власт само ако „дойдат русите и окупират България.”
Съвсем категорично е отношението му и към вестниците, които са носители на така описаната пропаганда, подкрепят линията на Петербург и работят за отстраняването на героя от Съединението и Сръбско-българската война от престола. Пишейки и в края на юли 1886 г. отново до Начович, че предпочита да запази резервирана позиция, Стоилов отбелязва за печата в страната следното:
„От българските вестници чета само “Търновската”, “Независимост” и сега Радославовий орган: другите не влизат в къщата ми.”
Националното самоунижение с бичуването на княза стига до там, че дори и отявленият критик на вярната на Петербург опозиция, в. „Независимост“ на Захари Стоянов, Димитър Петков и Димитър Ризов, обръщайки се към цанковистите, пише:
„Ако прочее у вас е останал още капка български патриотизъм, ний ви каним, ний ви молим да се опомните, че преди всичко, вие сте българи. Не употребявайте руското име дето трябва и дето не трябва, и не експлоатирайте с него пред простото население, защото, по тоя начин, вий хвърляте кал върху лицето на българския народ и деморализирате самия тоя народ. Работете за подобрение на отношенията ни с руското правителство, но работете честно и искренно, и преди всичко, като българи.”
Контрапревратът
Но се оказва, че има Бог и за България. В Пловдив, за разлика от свалените на 6 септември 1885 г. източнорумелийски директори, още на 9 август силите осъществили Съединението са видимо недоволни от случилото се в София. На 10 август английският консул Джоунс открито заявява пред дееца по Съединението Иван Стоянович:
„Ако народът и войската се обявят за княза, той ще се върне; в противен случай неминуема е руска окупация.“ Същият ден, към 8 часа вечерта, в Пловдив е обявен обрата. Войската се обявява за похитения княз с викове „Да живее княз Александър!“, „Долу предателите!“.
На 10 август, готов вече да се обяви срещу извършения в София преврат, председателят на парламента Стефан Стамболов се стреми също и да запази реда, като избегне кръвопролитие и гражданска война. Ето защо той полага усилия да привлече на своя страна търновския гарнизон. Още сутринта на 10-и август, неуспявайки да убеди началника на гарнизона да го подкрепи, Стамболов извиква:
„Съжалявам, че съм се родил българин. Съжалявам, че доживях да видя позора на тия дни. По-добре циганин да бях се родил!“
Целият 10 август председателят на Народното събрание се опитва да спечели гражданството на Търново. И точно на 11 август сутринта се установява споменатата в началото на този текст ключова и съдбоносна за бъдещето на България връзка между Велико Търново и Пловдив, която спасява честта на страната.
Какви са поуките
Разигралите се събития демонстрират как в решителните и съдбоносни моменти е необходимо хладнокръвие, нужни са и фигури като Стамболов, но и една цяла генерация, която не може повече да се държи като старите. Неслучайно правейки портрет на одобряващите преврата на 9 август в Търново, Симеон Радев ги нарича „неколцина чорбаджии, които мислеха сега, че България не може без Русия, както в турско време бяха мислили, че въстанията са чапкънска работа – с една реч, хората, за които върховната политическа философия се заключаваше в поговорката „против ръжен не се рита“.
Но от 1878 г. беше минало немалко време. Още по-друг бе ходът на времето и съзряването на цяла една генерация българи след 6 септември 1885 г. и след победата във войната срещу нападението на сръбския крал Милан.
България, или поне малка, но твърде значима част от нея, вече не беше същата. На тази генерация принадлежаха телеграфът, много постове във войската, както и вече значима част от политическата класа. А това вече беше много. И поне на първо време достатъчно.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
