Миналата седмица светът съсредоточи вниманието си върху остров Тайван. Поводът беше посещението на председателката на Камарата на представителите в американския Конгрес Нанси Пелоси.
То провокира Китай да обяви мащабни военни учения около острова, който Пекин счита за своя територия. Останалите страни от Югоизточна Азия пък призоваха към мъдрост и изразиха опасение, че ситуацията може да ескалира до открит военен конфликт.
Обяснението на реакцията на Китай обаче се крие далеч отвъд визитата на Пелоси в Тайпе. То се корени в исторически контекст, чието начало е отпреди повече от век.
История на отношенията между Тайпе и Пекин започва през миналия век като борба между два града, които претендират да са легитимни столици на една и съща държава.
През 2022 г. спорът вече е коренно променен, говори се за независимост на Тайпе, а в разговора са замесени и САЩ, които междувременно са изградили силни икономически и политически връзки с Тайван.
Общата история с Китай
В края на 17 век китайската династия Цин завладява и официално анексира Тайван. Така островът става част от Китай в продължение на близо два века.
След победата на Япония в първата китайско-японска война през 1895 г. Цин отстъпва острова на Токио. Тайван остава японска територия до края на Втората световна война (ВСВ), когато Япония е сред губещите и островът е върнат на Китай.
Тогава обаче в страната е подновен вътрешен конфликт, започнал още през 1927 г. – гражданската война между китайските комунисти и националисти.
Първите са командвани от лидера на Китайската комунистическа партия Мао Дзедун. Те побеждават националистическото правителство на Чан Кайшъ, като оцелелите от това правителство избягват в Тайван през 1949 г.
Гоминданг, партията на Чан, провъзгласява управлението на Република Китай от Тайван и продължава да смята себе си за легитимната власт в цялата страна.
През 1971 г. Организацията на обединените нации (ООН) официално признава правителството в Пекин за легитимно, а името на Република Китай е променено на Китайска народна република (КНР). Осем години по-късно САЩ се присъединяват към страните, признали управлението в Пекин.
Днес едва 13 държави и Ватикана признават Република Китай със столица Тайпе и поддържат официални дипломатически отношения с нея, а не с Пекин.
Преходът към демокрация
След близо три десетилетия диктатура на Чан в тайванското общество се заражда демократично движение. Когато синът му Чанг Чинг-куо поема управлението през 80-те, започват масови реформи, а Тайван постепенно възприема демокрацията, която остава утвърдената форма на управление и до днес.
През 2000 г. на острова е избран първият президент, който открито подкрепя независимостта на Тайван – Чен Шуй-биан. Когато е преизбран 4 години по-късно, Пекин приема това като заплаха и въвежда закон, който позволява на КНР да предприеме военни действия, в случай че Тайван действително поиска да се отдели.
Между 2008 и 2016 г. управлява Ма Индзиу от националистическата Гоминданг. Ма се стреми да подобри диалога с Пекин чрез развитие на търговските взаимоотношения. След него идва на власт настоящият президент от Демократическата прогресивна партия (ДПП) – Цай Инуън. Тя беше преизбрана през 2020 г. със силно мнозинство и рекорден брой гласове – 8,2 млн.
Правителството на Цай клони към официална независимост на Тайван. В същата година, в която започва първият ѝ мандат - 2016 г., Доналд Тръмп става президент на САЩ. Те провеждат телефонен разговор, който нарушава политиката на Белия дом, възприета през 1979 г., когато са прекъснати дипломатическите връзки между Вашингтон и Тайпе.
Официалният статут на Тайван
Остров Тайван се смята за изключение в международното право. Днес целите на властта в Тайпе се различават от първоначалните намерения на Чан Кайшъ да ръководи континентален Китай.
Тайван се различава и от Хонгконг и Макао, които са административни райони в КНР с относителна независимост. В сравнение с тях Тайван има свое демократично избрано правителство, конституция, близо тристахилядна армия и много значимо място в световната икономика. На практика функционира като самостоятелна суверенна държава, но не се възприема като такава.
Пекин смята острова за своя територия, а правителството в Тайпе - за нелегитимно, като се позовава на политиката „Единен Китай“. Тя приема, че има само една суверенна държава под името Китай и Тайван е част от нея.
Настоящият президент Си Дзинпин призовава за "мирно обединение", въпреки че не изключва използването на военна сила, за да попречи на Тайпе да се отдели. Администрацията на президента Цай не приема политиката "Единен Китай".
Отношенията със САЩ
Когато през 1979 г. САЩ официално признават Пекин като единствена легитимна столица на Китай, американският президент Джими Картър подписва ключовия Закон за отношенията с Тайван. Tой предвижда изпращане на отбранително оръжие на острова и поддържане на политика на "стратегическа двойственост".
Законът цели да разубеди Тайван да обяви едностранно независимост, както и КНР от това да реши едностранно да присъедини острова към Китай.
В документа е предвидено също, че САЩ ще "считат всяко усилие за определяне на бъдещето на Тайван чрез немирни средства, включително чрез бойкот или ембарго, като заплаха за мира и сигурността на района на Западния Тихи океан". Законът не гарантира намеса на Вашингтон при военен конфликт, но тази година американският президент Джо Байдън каза, че САЩ са готови да защитят острова.
Със закона САЩ преминават към неофициални отношения с Тайван. Това е една от основните причини събития като телефонния разговор между Тръмп и Цай през 2016 г. и посещението на Пелоси миналата седмица да се считат от Пекин за провокация.
Освен мира в региона, за САЩ е от съществена важност също демократичният режим, който страната успява да утвърди през последните десетилетия. Тайван е и важен икономически партньор на Вашингтон, най-вече заради доминацията на глобалния пазар за компютърни чипове, които са необходими за всякакъв вид електронно оборудване. В случай, че Китай превземе Тайван, това би дало контрол на Пекин над индустрията.
