Южният украински град Херсон беше окупран от руската армия още в началото на март. Той стана първият областен център, който мина под контрола на Москва.
Присъствието на руски окупационни сили в града предизвика бягството на около половината от населението му само рамките на два месеца, сочат данните на украинската администрация.
Пътят към свободата обаче минава през много опасности и предизвикателства, разказват жители на Херсон пред телевизия Currеnt time на Радио Свободна Европа/Радио Свобода.
Страх и безработица
Генадий е на 51 години, напуснал е родния си град заедно със съпругата си след 4 месеца руска окупация. Името му е променено от съображения за сигурността на негови близки, които все още живеят в Херсон.
"Да живееш в окупация е затвор. Не съм направил нищо лошо в живота си, за да живея в затвора", казва Генадий.
По думите му не всеки, който иска, може да си тръгне. Причините могат да варират - от болни родители до липса на късмет - "просто да бъде спрян на първия контролно-пропускателен пункт".
Генадий и съпругата му месеци наред се надяват украинските сили да освобдят града. Накрая обаче решават да бягат, защото тя е с болно сърце, а вече не могат да се снабдяват с необходимите. Липсата на пари също е проблем, защото нямат работа.
"Не искам да работя за окупаторите", отсича мъжът.
20-годишният Денис също говори за икономическите причини, но добавя, че в началото на окупацията просто се е страхувал да опита бягство. Той е студент в чуждестранен университет, но в края на зимната си ваканция идва при родителите си и тогава започва войната.
"Дълго време исках да напусна, но не беше безопасно. Съвсем наскоро дойде момент, в който имаше как и аз го направих, защото трябва да уча", казва Денис.
42-годишната Татяна пък твърди, че страхът за живота на дъщеря ѝ не ѝ е оставил друг избор, освен да бяга: "Когато два бронетранспортьора минаха пред нашия вход, решихме да си тръгнем. Исках да изведа дъщеря си, тя е на 19 години."
Два маршрута
От средата на лятото има два основни маршрута за евакуация от окупирания град - през Запорожие и през Крим, който се намира на стотина километра.
Първият маршрут е по-кратък и по-бърз, но по-опасен: той минава през 20-километрова "сива зона", където обстрелът може да започне всеки момент.
Пътят през Крим е по-дълъг и по-изтощителен, но минава през тила и територията на Руската федерация. Сигурността на украинците там обаче не е гарантирана - посолствата и консулствата на територията на страната-агресор не работят.
Генадий и Денис избират маршрута през Запорожие. Те разказват, че са тръгнали около 4:30 часа сутринта, за да стигнат до първия контролно-пропускателен пункт в края на полицейския час в 5:00 часа. Там Генадий е бил накаран от руски войник да махне тониращото фолио от прозорците на колата си и да му даде 800 гривни (22 долара).
Между Херсон и Василевка, което е последното населено място под руски контрол по този маршрут, има общо 46 контролни пункта.
"Буквално на всеки 5-10 км са, но на повечето няма проверка. Най-сериозният пункт е във Василиевка, където се образува колона, защото обикновено пускат 50 коли на ден. Карахме от Херсон със 170 км/ч по разбит път, за да стигнем навреме. Пристигнахме в 10:00 сутринта и бяхме 48-ми на опашката", разказва Денис.
Той и приятелят му обаче нямат късмет, защото в този ден колоната изобщо не е пропусната заради взривен мост. Единственият път е през коритото на пресъхнала река, където се образувало блато заради дъжда и колите затъват.
"Затова изборът беше или да стоим на полето, или да отидем до най-близките села и да поискаме подслон. Избрахме второто. Стигнахме до най-близкото село, точно до първата къща. Останахме там срещу 500 гривни (13 долара)", добавя Денис.
На следващия ден имат късмет и успяват да продължат пътя си.
"Поискаха ни документи и ни питаха дали ще копаем окопи. Казахме "не" и това беше. Погледнаха само в багажника и ни пуснаха. Но всички възрастни мъже са принудени да се съблекат - гледат за татуировки. Телефони, лаптопи не се проверяват. Гледат за цигари, които взимат", продължава разказа си младият украинец.
Генадий добавя, че първото, което са го попитали, е: "Защо отиваш там? Какво мислиш, че е намазано с мед ли?" След това автомобилът пред него е бил изпратен в центъра на Василиевка за допълнителна проверка.
"Никой вече не видя тази кола. И тогава един орк (както украинците наричат руските военни) ми каза да застана на същото място, където поставиха онзи човек, преди да го отведат. Бях много напрегнат, но му казах, че вече са ме проверили. А той: "Ами тогава тръгвай." Така го измамих, но през целия път до нашите се страхувах, че ще ме преследват."
След Василиевка има още 20 км в "сивата зона", като навсякъде по пътя има мини, изгорели коли и боклуци. На първия украински пункт военните много бързо проверяват багажниците и пропускат хората.
Пътят продължава в конвой, придружен от полицията и Службата за сигурност на Украйна, които отвеждат бегълците от Херсон в склад в Запорожие. Там правят подробна проверка на документи, самоличност, питат хората дали са свидетели на военни престъпления. Освен това им осигуряват храна, а доброволци им дават хуманитарна помощ и SIM карти за телефони. Там хората могат да останат една нощ, след което могат да отидат при роднини и приятели в друг украински град или да напуснат страната.
Крим и ФСБ
Татяна и дъщеря ѝ решават да пътуват през анексирания Крим, защото в този момент пунктът във Василиевка спира да пропуска украинци за пет-шест дни. Без да осъзнават колко време ще им е нужно, жените решават да минат през полуострова. Пътуват седем дни до границата с Латвия, изминавайки 2200 км.
Тръгват от Херсон в 6:00 часа сутринта, а в 8:00 вече са на административната граница с Крим. На граничния пункт в Армянск има две опашки - една за е камиони, а втората е за коли. Стоят два часа, защото първо пропускат военната техника и камиони с гориво, които идват от Крим.
На границата са посрещнати от служители на руската Федерална служба за безопасност (ФСБ). Не питат Татяна нищо, но подлагат дъюеря ѝ на разпит. Питат я къде е баща ѝ и какво работи.
"За мъжете имаше отделна опашка - всички бяха съблечени, търсеха татуировки. Освен това чух от приятели, че служителите на ФСБ могат да четат кореспонденцията в телефоните - свързват го с кабел към компютър и по някакъв начин качват данните. Питат за всички контакти", разказва Татяна.
Следващият пункт е пред моста в Керч, където се проверяват багажниците. Жената забелязва, че в Краснодарския край има много символи Z, съветски знамена и плакати. В Брянск има и символи на самообявилите се Донецка и Луганска "народна република". Има и много военни части.
Когато достигат в Псковска област, на Татяна ѝ прави впечатление, че там няма нито военни части нито руски пропагандни символи: "Имах чувството, че там е друга държава и те не знаят за войната."
"Много се страхувах, че руските полицаи ще ни спрат, затова следвах някакъв камион. Когато минавах покрай тях, беше твърде късно да размахат палката", допълва жената.
На границата с Латвия руските граничари отново внимателно преглеждат колата на майката и дъщерята, проверяват подробно дори комплекта за първа помощ и лекарствата. Питат какви са и защо ги носят.
Следват още въпроси. Латвийските граничари в продължение на 40 минути им задават въпроси пред камера за окупацията. Най-вече дали са били свидетели на военни престъпления. След като минават границата, Татяна и дъщеря ѝ заминават за Германия. Сега планират да се върнат в Украйна и да отидат да живеят при свои роднини.
