Едвард Мунк и писъкът на лудостта и смъртта

"Викът", "Крясъкът", "Писъкът" – по много начини се превежда заглавието на картината, която е емблема на модерния човек в модерния свят. Някои я наричат "Мона Лиза" на модернизма, автор е Едвард Мунк, художник от Норвегия.

„Вървях с двама приятели. Слънцето залязваше. Внезапно небето стана кървавочервено. Спрях, почувствах изнемога и се опрях на парапета. Кръв и огнени езици стояха над синьо-черния залив и града. Моите приятели отминаха напред, а аз стоях там, треперещ от тревога – и усещах един безкраен писък да пронизва природата.“ – спомня си Мунк.

Има разни версии какво точно изобразява платното – човек, който пищи, човек, запушил уши, за да не чува нетърпимия писък на Вселената или двете заедно. Спори се и дали човекът е мъж или жена, а повечето изследователи казват просто - „фигурата“. Споменават се типични за Норвегия природни феномени, за да се обяснят тревожният цвят и бурните въздушно-водни вихри на експресивния фон.

Но не трябва да забравяме към трагизма да прибавим и капка спасителна ирония. Това е оръжието и Мунк го знае. Когато за кой ли път го питат защо крещи фигурата, отговаря: „Сигурно си е загубила чантичката“. Което навежда на мисълта, че все пак е жена.

Най-прочутата картина на Едвард Мунк е създадена през 1893 в Осло, оригиналното заглавие е „Писъкът на природата“. Отначало тя не се откроява особено сред другите му творби, известни като предизвикателни и скандални за тогавашния вкус. Но през 20 век „Писъкът“ вече се възприема като база за немския експресионизъм, предвестник на екзистенциализма и символ за положението на човека в света. Има няколко маслени версии на творбата, от които са запазени две, също два пастела и няколко литографски копия, всички - много желани от колекционерите и крадците.

„Писъкът“ е най-известната, но не единствената страхотна творба на Мунк. Тя е част от цикъла „Фризът на живота – Поема за живота, любовта и смъртта“. Първите 6 творби се представят през 1893 в Мюнхен, а после цикълът се разширява тематично и включва етапите на човешкия живот, фаталната жена, безнадеждната любов, плашещото унижение на секса, изневярата, ревността, страха от раздялата и страха от смъртта като раздяла с всичко. Мунк се вглежда в собствените си бездни и ги изобразява. „Аз не рисувам това, което виждам, а онова, което съм видял“ – казва. Видял е много лудост и смърт.

Едвард Мунк е роден в Льотен, Норвегия, през 1863. Баща му е силно религиозен и забавлява децата с истории за духове и сюжети от Едгар Алън По. През 1868 майката умира, а петгодишният Мунк, който се ражда болен и боледува цял живот, е потресен. Умира и любимата сестра Йоана-Софи – за която той рисува прочутата картина „Болното дете“. Малката му сестра Лаура е с ментално заболяване и прекарва живота си в клиника. Брат му Андреас умира малко, след като се жени. А Мунк пише: „Наследих два от най-страшните врагове на човечеството – безумието и унищожението“.

Вместо да се предаде обаче, той цял живот се противи. Помощта идва от леля му, Карин Бьолстад, интелигентна и артистична жена. Тя учи Едвард да рисува, а той тръгва по този път, независимо от бащината съпротива. „В моето изкуство се опитвам да обясня живота и неговия смисъл на самия себе си“ – пише Мунк лаконично, но изчерпателно.

Под натиска на баща си, той учи в техническо училище, но се прехвърля в „Кралското училище по изкуство и дизайн“. Там се забърква с лоши другари – анархисти, които изповядват свободна любов и много пиене като житейски смисъл, плюс самоубийство за желан край. Залитнал е, но не затъва изцяло - рисува много, докато намира собствения си експресионизъм. Тогава ничий друг експресионизъм не съществува и картините на Мунк започват да впечатляват, особено немската публика.

Междувременно му се случват и любовни истории, включително прекрасни, но дори те му носят само повече обреченост, безнадеждност и екзистенциални страхове. Първо е Мили Таулов, актриса, оперетна певица, журналист. За нея Мунк е само забавление, но за него раздялата е горчива. После е Матилда „Тула“ Ларсен, разкрепостена, богата девойка, която обаче иска да се омъжи непременно. Мунк не иска - и това води до сблъсъци, включително пистолетен изстрел. Не е ясно какво точно става, но той губи фаланга от средния пръст на лявата ръка, а инцидентът стимулира творческата му фантазия и води до рисуване на трупове, операционни маси, реки от кръв и други страхотии.

Още много жени обича в дългия си живот художникът, но никога не се жени, остава верен на идеята, че не може да се впише пълноценно в земния свят някой, който в мислите и чувствата си е практически отвъд.

Едвард Мунк умира през 1944, подарил е картините си на Норвегия, за да не ги унищожат нацистите, които вече са го сложили в списъка на художниците-дегенерати. Със сигурност обаче той не се самоубива, макар да пише в една късна бележка: „Убиваш себе си и това е всичко. Защо да живеем?“

Вижте също

Франсис Крик и ДНК на живота