Жан-Люк Годар - яростта на "Новата вълна"

Крадете кола. Полицай ви преследва. Застрелвате го. Мотате се из Париж, намирате красиво гадже, заживявате почти щастливо. Гаджето забременява, но разбира, че сте престъпник и ви предава. Казва ви, преди да ви арестуват. Бягате. Полицията ви ранява. А вие продължавате да бягате ли бягате, докато умрете, останал без дъх.

Да, точно „Без дъх”, преведен на български „До последен дъх”, е филмът, с който Жан-Люк Годар печели световна слава и става „баща на френската „нова вълна”. Но славата не е заради сюжета – второкласно криминале с претенция за психо драма. Не е и заради блестящата първа роля на Белмондо, първият френски – и европейски - бунтар без кауза. Нито е заради Джийн Сийбърг, която Трюфо нарича „най-добрата актриса в Европа”.

Истинската причина е в режисьора, в кино-бунта на Годар, в подхода към снимането, озвучаването, светлината, кадъра, към маниера на игра, към цялостния образ. Всичко е различно, провокативно – и да не го харесваш, не откъсваш очи. В този „формален” план е голямото новаторство и Годар е верен на себе си докрай, независимо от тежките политически изкривявания по-късно.

В средата на 20 век атмосферата във Франция е отровна. Френската „нова вълна” всъщност се ражда от съпротивата срещу лъжата и прави истината отправна точка.

„Без дъх”, иконата на движението, изглежда така, сякаш няма сценарий и дори сюжет. Камерата снима от ръка, зрителят вижда през очите на героя, движи се в ритъма му. Чуват се звуци без връзка със сюжета или част от диалога е заглушен случайно. Често кадрите са накъсани или монтирани така, че физически дразнят окото, светлината е максимално естествена. Но истината е такава, светът е такъв – винаги труден.

Макар да имат допирни точки в идеите за киното обаче, творците от новата вълна не правят обща платформа. Филмите им раждат поколението на поредната френска революция от 1968 г., което се провали с гръм и трясък, но това е парадокс – те търсят истината, а младите бунтари искат реалността да се пренебрегне, да управлява волята. Или измислицата. Или абсурда. Изобщо – нещо, което звучи красиво и мъдро, като цитат от Мао.

Жан-Люк Годар е роден през 1930 г. в Париж. Баща му е богат швейцарски лекар, майка му - от рода на банкерите, основали „Париба”, няма основание да се предвиди по-късното му левичарство.

Като ученик той чете много, играе тенис, футбол и кара ски. Готви се за инженер, но попада в света на парижките кино-клубове и се отдава на киното. Известно време е кинокритик и снима документални ленти. През 1959 г. намира продуцент и взима от Трюфо зарязан сценарий, над който двамата са работили. Така се ражда „Без дъх”. Следват още шедьоври – „Малкият войник”, „Жената си е жена”, „Живейте си живота”, „Лудият Пиеро”, „Мъжко и женско”.

Във Франция тогава екзистенциализмът е Бог, а Сартр е неговият пророк. Киното намира своя пророк в Годар, а той пък своя - в Ана Карина, датски модел, с която спи и която превръща в актриса. Но връзката им е битка, а Годар попада на 18-годишната Ана Вяземски. Тя го запознава с младежите, които не понасят света, искат коренна промяна веднага и са луди по Мао и Културната революция.

През 1967 г. Годар снима „Китайката” – филм за маоисти, които говорят за революция и са склонни да убиват за нея. Той още се стреми към истината, показва младите в цялата им прелест, но и в цялата им глупост – а те го наричат „фашист”. После идва „Уикенд”, черна комедия, нетърпим шедьовър за гадния живот наоколо. А после се предава.

През 1968 г. прави пропагандни филмчета за студентските вълнения и подкрепя „акциите“ – палежи, грабежи и други престъпления, извършвани като „революционен акт”. Бесовщината на Годар продължава десетина години и затъмнява образа му на филмов гений. Голямо падение има през 1969 г., когато, въпреки смазаната от съветските танкове „Пражка пролет”, снима документален филм в Чехия и се отказва от истината. Той не превежда думите на чешките работници, които говорят против комунизма и обвинява в „безсмислен хуманизъм” младите чехи, които се противят на системата.

Още едно падение е рекламният филм, който Годар прави за палестинските терористи, които през 1972 г. те избиват 17 еврейски спортисти на олимпиадата в Мюнхен. Той е противник на Израел и това не е тайна, но във филма с гордост снима арабски деца, готвени за атентататори-самоубийци. Слава, Богу, лентата е недовършена.

Така или иначе, след десетилетие левичарски ексцесии, той се успокоява и се връща към стойностите на голямата режисура. Макар да надхвърли 90 г., независимо дали снима филм за Адам и Ева, Крал Лир или Моцарт, Жан-Люк Годар продължава да прави истинско кино с майсторство, което никога никого не оставя безразличен.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.