Когато разбира, че е болна от рак на гърдата, Евгения Александрова откровено мисли, че ще умре.
„Очаквах да се случи едва ли не веднага. Такова беше отношението тогава“, спомня си тя. „Бях изненадана по детски, когато не стана. Събудих се на следващия ден и буквално се учудих, че съм на същото място.“
Тогава тя е на 36 години: „Една възраст, в която смяташ, че всичко ти е подвластно, всичко можеш, всичко знаеш, че животът сега ще види как ще му разкажеш играта.“
Евгения Александрова [по-рано Адърска] обаче се изправя точно тогава пред едно от най-големите изпитания. И въпреки собствените си очаквания, успява да го преодолее.
Още тогава тя започва своята дейност в помощ на другите пациенти с онкологични заболявания. Повече от 20 години по-късно тя продължава да помага на хората да се борят с рака като пациентски консултант към няколко столични болници и председател на Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания.
Преди да започнем да говорим ние, като организация за рака, тази болест сякаш не съществуваше.
„Преди да започнем да говорим ние, като организация за рака, тази болест сякаш не съществуваше. Имаше едно лицемерно прикриване на щетите, които тя нанася в живота на хората“, казва Александрова пред Свободна Европа на 19 октмври, международният ден за борба с рака на гърдата.
Едно преживяване от първите години на дейността ѝ показва нуждата от това да се чуе гласът на пациента.
„Когато обявихме първата телефонна линия за подкрепа на хора с онкологични заболявания, една жена се обади по телефона. Аз заговорих с нея и тя каза: „Извинявайте, не мога да издържам, ще се разплача.“ И започна да плаче“, разказва Александрова. „Така минаха няколко минути, в които жената си плака на телефона. Накрая каза: „Вие не знаете какво направихте за мен.“
„Това ми даде сигнал, че тези хора са невидими. Те никога не са били обект на общественото внимание. Никой никога не се е запитал те какви нужди имат, как може да им се помогне и това беше първата тухличка, на която стъпих, и продължих да развивам нещата в тази посока“, казва още тя.
В следващите 20 години Александрова и съмишлениците ѝ работят за подобряване на грижите за хората, болни от рак, но и да променят нагласите в обществото към болестта, профилактиката и отношението към хората с онкологични заболявания въобще.
Обществото започна да вижда ползата от това да направи здравето свой личен проект.
Днес забелязва положителна промяна от времето, когато самата тя се е сблъскала с болестта: „Обществото започна да вижда ползата от това да направи здравето свой личен проект. Жените започнаха сами да инициират прегледи при специалисти. Много се подобриха и условията, в които получаваме лечението си.“
Основният проблем, който според нея остава нерешен, е липсата на цялостна здравна политика по отношение на онкологичните заболявания.
„Всичко започва с профилактика с цел ранно откриване и завършва с палиативни грижи. Разбира се, минава през диагностика, лечение, проследяване, рехабилитация. Ние нямаме организирана профилактика. Тоест, на входа на рамката ние имаме голяма дупка. И нямаме палиативни грижи.“
Александрова продължава да вярва във важността на това пациентите да получават не само адекватни медицински грижи, но и подкрепа в трудните периоди.
И днес хората имат нужда от внимание, макар и по-различно.
„И днес хората имат нужда от внимание, макар и по-различно. И днес имат нужда някой да ги насочва, някой да ги придружава в това преживяване, в което трябва да се справят с лечението, със страничните ефекти, с близките си, с това как ги възприема околният свят.“
Евгения Александрова е родена в град Белово и е израснала сред лекари и медицински сестри и, както сама казва, „с разбирането за важността на грижата и хуманността“.
През последните две десетилетия Александрова основава и ръководи редица неправителствени организации в подкрепа на хората с онкологични заболявания. Вместо да ги изброява една по една, предпочита да казва, че смята за най-важно да не променя курса си в търсене на полезното.
„Имам свободата и привилегията да правя това, което обичам. Да съм полезна, и то да съм полезна не на едни за сметка на други. За мен работата в посока на това да си полезен на процеси, на хора, на ситуации – това ми носи радост.“
