Както и да завършат президентските избори, следващият вицепрезидент ще бъде отново жена.
От 24 кандидатури на президентските избори общо 13 се състоят от кандидат-президент мъж и кандидат за вицепрезидент – жена. Това се отнася и за водещите в надпреварата.
За сравнение, кандидатките за вицепрезидент през 2016 са били само две.
Но защо жените са винаги втори? Те влизат във властта, но все пак остават една крачка зад мъжете.
В сянката
„Би било много хубаво, ако на следващи избори се явят много повече кандидатки за поста президент“, казва Мария Касимова-Моасе пред Свободна Европа. Тя се кандидатира за вицепрезидент на страната заедно с Лозан Панов. Двойката е подкрепена от "Демократична България".
„Някак иначе все сме възприемани като първи дами, „жената до“, „жената в сянката на“, а пък е хубаво да се покаже и на момичетата, които растат след нас, че жената има също толкова добри качества, колкото може да има и един мъж“, добавя тя.
Касимова-Моасе е позната като журналистка и писателка без опит в политиката, но тъй като приема каузата на Панов, решава да откликне на поканата да застане до него.
В нейната позиция са също вицепрезидентката Илияна Йотова, която се бори за втори мандат, както и Невяна Митева, която се явява на изборите заедно с Анастас Герджиков.
ДПС, които най-късно обявиха кандидатурите си, също предвиждат жена за вицепрезидентския пост - Искра Михайлова.
„Много вярвам на жената като някой, който може да прокарва пътища, да бъде дипломатичен, човек, който има визия, който винаги се грижи за останалите и съм абсолютно убедена, че всяка една от тези жени, които са кандидати за толкова висок пост, има тези качества и има точно същата убеденост“, казва Касимова-Моасе.
"За допълнение на профила"
Въпреки това обаче мнозинството от жените в президентската надпревара са избрали - или по-често са приели - покана да бъдат втори.
„Стереотипите, че “политиката е мъжка работа” определено имат своята роля“, твърди политологът Ружа Смилова. Става дума за очакванията към жената да поставя ролите си на майка и съпруга на първо място, а политическата кариера не предполага това.
"Днес, както и в миналото, позицията на жените като на "подгласнички" е по-скоро за украса или за допълнение на профила, а не като водещи кандидати", казва още Смилова.
„Комунистическият феминизъм“
Историята на Европа показва, че тези очаквания би трябвало да са отживелица. Не само българките, но и жените в целия източен блок в средата на миналия век получават много граждански права, за които Западът все още не е готов.
Но тук ключът е в израза "получават права". Мястото на жените в комунистическите държави не е извоювано с битки, а спуснато отгоре като елемент на идеологията. Става норма жените да работят, да гласуват, понякога - и да заемат ръководни позиции.
През 1947 г. така е назначена и първата министърка – Цола Драгойчева, една от активните фигури в ликвидирането на българската демократична опозиция. По-късно на политическата сцена се появяват и други имена като Елена Лагадинова и Людмила Живкова - дъщерята на диктатора.
Но пътят, привидно отворен пред жената в комунизма, така и не започва да се възприема като част от идеята за равнопоставеност. Системата наистина вижда жената като работна ръка, но не спира да я възприема и като домакиня. Вместо да има равномерно разпределение в дейностите на двата пола, жената прави всичко, което е правила и преди, заедно с професията си.
„В този аспект на живота комунистическият феминизъм не се опитва да нанесе корекции“, пише Албена Шкодрова в изследването си „Соц гурме“. „Отговорността на жената да приготвя храната в семейството е директно пренесена от патриархалното общество на предкомунистическа България“, твърди тя.
Изкуствено въведената социална равнопоставеност се срива бързо след края на режима.
„Най-големият срив в представителството на жените у нас беше в началото на 90-те, когато като че започна системно да се налага виждането, че ролята на жените е да бъдат майки и съпруги, и че участието им в обществения живот е идеологема от комунистическото минало, която трябва да бъде преодоляна в една “нормална европейска държава” каквато българите се надяваха да изградят бързо“, казва Ружа Смилова.
По думите ѝ обаче онази Европа, към която България се стреми през 90-те, вече се променя. „Съвсем скоро започна да става ясно, че в тази Еропа започват да въвеждат минимални квоти в партийни листи, за да гарантират по-адекватно представителство на жените. У нас тази идея за квоти все още се приема на нож“, твърди Смилова.
Жените в политиката в числа
За Европа видимата страна на промяната започва през 1979 с избирането на Маргарет Тачър за първата министър-председателка на Великобритания. Оттогава досега десетки жени на континента са били на най-високата изпълнителна длъжност, като най-дълго управлявалата от тях е Ангела Меркел.
Към момента те са общо 12, като освен тях има и държави, в които жените в изпълнителната власт са наравно или повече от мъжете. Швеция и Испания например, едни от страните с най-висок процент жени в местното правителство, до момента не са имали жени министър-председателки.
И по двата показателя обаче България изостава. По данни на НСИ отношението мъже-жени в Народното събрание през 2018 е 72.9% на 27.1%, а в Министерския съвет – 76.2% на 23.8%.
В страната е имало една жена министър-председател на служебно правителство, което управлява три месеца – Ренета Инджова през 1994 г. Вицепрезидентките са били три, президентките – нула.
Единствено ГЕРБ от големите партии е издигала жена кандидат за президент и това беше Цецка Цачева, с която през 2016 г. партията загуба изборите.
„Това е бъдещето“
Тук възниква въпросът, ако жена стане държавен глава или министър-председател на България, дали обществото ще я възприеме като равносилен авторитет.
„Обществото все още живее с доста предразсъдъци спрямо жените и това е тъжно. Затова се опитвам просто да работя, показвайки добрите примери, разговаряйки с хора. Хората не са виновни, че ползват едни устойчиви понятия, просто не са имали възможност да ги разбият с конкретни срещи“, казва Касимова-Моасе.
„Наистина на една такава жена би ѝ било доста трудно. Но аз съм убедена, че това е въпрос на характер и има страхотни жени, страхотно силни характери. Убедена съм и, че това е бъдещето. Не жените да управляват света, но мъжете и жените поравно да имат възможността да са най-добрите кандидати за съответните постове. Защото иначе бихме минали в някаква друга крайност, която отново на никого няма да е полезна“, казва още тя.
„Грижата за женските каузи“
Не на последно място остава парадоксът дали нарасналото представителство на жените в обществения живот води и до по-голямо внимание към проблемите, касаещи правата на жените, като неравното заплащане на женския труд и други форми на дискриминация, насилието над жени и др.
„Темите почти не присъстват в медиите, които са доминирани от жени, решенията на съдилища – включително на Конституционния ни съд, където има жени, също не са чувствителни към тези теми“, казва Смилова. Тя дава за пример Корнелия Нинова, която не само не подкрепи Истанбулската конвенция, но и беше сред отговорните за провалената й ратификация.
„Тоест дори когато у нас има жени на високи позиции – и в това отношение сме едни от първенците в ЕС - това съвсем не гарантира по-голяма грижа за женски каузи“.
