Има две десетилетия в българската история, в които учителите конфискуват едни цветни тетрадки.
Сред монотонните учебни помагала, химикалки, униформи на социализма, все в едни и същи цветове, в един момент се появяват тетрадки, облепени с цветни изрезки от чуждестранни списания, в които се пише с флумастери и пастели и които обикалят от една ученическа чанта в друга. Режимът, разбира се, ги възприема като своеобразна заплаха.
Става дума за лексикона - емблематична за времето си субкултура. Той е тема на едно от изследванията в най-новата книга на Георги Господинов – „В пукнатините на канона“.
Лексиконите съществуват от десетилетия, а някъде съществуват и до днес, но са особено значими през последните двайсетина години на комунизма.
Най-общо лексиконът представлява тетрадка, която всяко дете оформя със собствен дизайн. В нея то обикновено вписва около 20-30 въпроса, които би искало да зададе на свои приятели и близки. После им дава тетрадката, в която те да впишат своите отговори.
„Образът на лексикона е по-автентичен, по-истински. Там споделяш за мечтания свят“, казва Господинов пред Свободна Европа. „Лексиконите са наистина прототип на социалните мрежи. Това бяха онези мрежи, в които ти си в своя балон, училището не бива да знае за лексикона“.
Изследването „Лексиконът: към дискурса на детството и юношеството през социализма“ първоначално се появява в по-кратък вариант в сборника „Трудният разказ: модели на автобиографично разказване за социализма между устното и писменото“ със съставители Александър Кьосев и Даниела Колева.
То е плод на дългогодишно проучване, което включва архив от 40 лексикона и споменика. Голяма част от тях авторът е събрал самостоятелно, като изследването включва и интервюта с някои от собствениците на лексикони.
Какво мислиш за мен?
От една страна, казва Господинов, лексиконът има функцията на историческо свидетелство за това „как се самоопределя детето на късния соц, за какво мечтае“ извън наложената социална рамка.
Освен стандартните въпроси за адрес, възраст, любим цвят или хоби например, някои от най-често задаваните и любими въпроси в изследваните лексикони са „имате ли си приятел/ка“, „целували ли сте се“ и най-вече „какво мислиш за мен?“.
През тях получаваме отговори на „ключови за младия човек теми като любов, приятелство, целувки, секс, ревност“, пише Господинов.
Друг любопитен момент от изследването са отговорите на въпроса „в коя държава бихте искали да живеете“. Това са обичайно Франция, Италия, Гърция, но почти никога страни от социалистическия блок.
И не само – дори думата „социалистически“ според изследването не се появява в речника на лексикона. Шаблонният език на режима отстъпва място на един по-опростен, по-личен разговор, в който не участват родители, учители и държава.
"Ъндърграунд акция на душата"
„Мисля, че това е моят и нашият неосъзнат опит да си имаме лично колективно пространство. Не просто лично време, аз в социализма съм си имала време за мен, но да имам лично, споделено време с другите. Това нещо се е направило от нас, няма никой отгоре, който да го задава като задача. То е почти някаква ъндърграунд акция на душата...“, казва Диана И., една от интервюираните в изследването.
Така лексиконът се стреми да компенсира липсата на комуникация по теми, които социализмът определя като излишни.
“Моето поколение, особено по онова време, много трудно говореше за личните си неща. Много рядко в семейството се обсъждаха някакви твои екзистенциални тревоги, любови или разочарования.“, казва Господинов.
„Самата идеология потискаше личния разказ. За всяка тоталитарна идеология е важен колективният разказ. Онова, което се различава от него, е пречка. То е лошото събитие, а идеологията предпочита нещата да текат гладко, да няма събития, защото събитието е спънка в системата”, добавя той.
Все пак обаче системата се пропуква. „Човек така е устроен, че си намира свои ниши, свои пукнатини, в които може да оцелява. Една от тях е лексиконът. Другите са разговорите в кухните, в някоя друга стая на затворена врата, по кафенетата. Не може да се каже, че не е имало комуникация по време на социализма, но тя беше неофициална. Официалната комуникация беше проблем. Как да разговаряш на такъв дървен език, пълен с абстракции и клишета“.
Защо е важно да се занимаваме с лексиконите?
Изследването не изключва възможността след време децата да изоставят тази автентичност, за да могат да оцеляват в тоталитарното общество. Другата е просто да продължат да водят двойствен живот.
„Защо е важно да се занимаваме с лексиконите? Ами защото децата от тогава са пораснали и сега са родители. Всъщност има едно особено наследство, неизговорено, от онова време. А и защото това, което сега се случва, ако сега проявяваме онази така известна лицемерност да сме едни на едно място, други на друго и пред други институции, има своя корен“, казва Господинов.
