Връзката между Стамболов, гражданската нация и политическата коректност

В подобни на сегашните горещи дни на юни 1895 г., по ходатайство на една нарочна парламентарната анкетна комисия, правителството на Константин Стоилов отказва да даде паспорт на бившия премиер Стефан Стамболов. С документа той би могъл да замине за чужбина да се лекува.

Само седмици ни делят от момента когато той ще бъде съсечен на софийската улица „Раковски“ за да издъхне на 6/18 юли 1895 г. от раните си.

Добре известно е, че през последните десетилетия фигурата му се утвърди най-вече като бележит държавник от миналото. Той не само се превърна за масовата публика в държавник №1, а в телевизионния формат „Великите българи“ от 2006-2007 г. беше единственият държавник сред първите десет.

По този начин отдавна образа на „тиранина“ и „диктатора“, потъпкал конституцията и законите, се доминира от този на строителя на държавата, модернизатора и патриота.

В този смисъл някак скрито стои една особена връзка на Стамболов и неговото дело с това, което днес наричаме обикновено „политическа коректност“, както и проява на т. нар. граждански патриотизъм, изкарващ на преден план конституцията, равенството на гражданите пред законите и игнориращ етническите и религиозни различия. Какво имам предвид?

Религиозните малцинства

Добре известно е, че след Съединението от 6 септември 1885 г., по време на политическата криза от 1886-87 г. (когато Стамболов е пръв регент), както и по време на Стамболовото управление (1887-1894 г.) противопоставянето в страната е най-общо по разделителната линия „русофили“ срещу „русофоби“, отстояващи суверенитета и самостоятелността на страната, пред намесата на Петербург.

При склонните на отстъпки русофилски политически кръгове обикновено дефинирането на българската идентичност в православен и славянски речник се извършва дори и само подразбиращо се чрез отрицание на католическото, протестантското и мюсюлманското, пренебрегвайки конституционните изисквания за равенство на поданиците на Княжеството пред законите.

В някакъв смисъл истински българи или „по-българи“ са единствено православните. От там и прословутия девиз на митрополит Климент: „Има православие, има България!“

Противно на едно подобно разбиране, Стамболовата власт има далеч по-отворена концепция за българското съобразена с конституцията и равенството пред законите.

Неслучайно, игнорирайки тясното разбиране за българската нация като единствено православна, на 23 май 1890 г. Стамболовият официоз „Свобода“ коментира: „Какво има да прави народността с вярата. Нима френските протестанти не са тъй добри френци, както и католиците. Нима католици и протестанти немци не мряха един за други като братя върху френската територия като Наполеон III им беше отворил война?"

Евреите

На следващо, второ място - малко е известно, че русофилството и неговата публично изразявана идеология, доколкото се вдъхновява и от постановките на руския панславизъм, е неразривно свързана с антисемитизма.

Твърде често с невъздържан език, русофилски политици и общественици подчертават „славянството“ начело с Русия и „общеславянските интереси“ и се противопоставят освен на „швабщината“, „маджарщината“, още и на „чифутите англичани и немци“, „австро-маджаро чифутите“, „немско-чифутските банки“.

Неизбежно коментират и нашумелия еврейски въпрос в Руската империя, още повече при засилената антисемитска политика и ограничения именно през управлението на цар Александър III. За русофилски автори те са обикновено „паразити“ и „еврейска паплач“.

Енергично русофилите се противопоставят и до края на Стамболовото управление на твърденията в стамболовата „Свобода“, че Петербург преследвал евреите.

Ето защо - по необходимост – печатът на Стамболовото правителство опонира енергично и на подобен език в защита на евреите. Стамболовата „Свобода“ оплаква нещастните руски евреи, които „бягат в Централна Азия, тъй като в дивата Бухара, те намират повече милост отколкото в европейската Русия на Победоносцева.“

Представят се често картини на антиеврейски гонения и преследвания, на погроми и изстъпления, на ограничителни мерки осъществявани от централната власт в Петербург срещу еврейското население. Дори в редица случаи правителствените вестници определено осъждат открито действията на руските власти.

На 8 декември 1890 г., в един от коментарите на „Свобода“ по гоненията, се казва и следното: „...а ний от наша страна не можем да не осъждаме поведението на руското правителство спрямо евреите, спрямо стария този народ, който роди двете най-важни мировладающи религии - християнството и исляма." Понякога дори стамболовисткият печат открито оправдава и ориентирането на младите руски евреи, поради преследванията на руската власт спрямо тях, към социализма. “Нашите българи в Женева - четем в критична иначе спрямо българските социалисти публикация - дружат именно с руските евреи студенти, които са най-ярките социалисти.

Понеже в Русия на евреите въобще не вярват и постоянно ги преследват, то вследствие на това те стават фанатици в социализма си и за тях това е не само оправдателно, но и задължително. Евреинът по необходимост трябва да бъде социалист, особено в Русия.“

Заедно с това, Стамболовото правителство дава и убежище на редица руски евреи. Сред тях е и Борис Минцес, руски евреин учил в Швейцария, който минава тогава за социалист, който идва в България за учител в Софийското израилско училище. Ала вместо това става професор по немски език в Софийския университет.

Гражданската нация

Неслучайно за да пребори своеобразния славянски и православен „фундаментализъм“ на опозиционните русофили, Стамболовата власт в редица моменти, въпреки и някои отклонения, се ориентира към и пропагандира принципите на гражданското разбиране за нация, при която всички поданици на Княжество България, независимо от тяхната етническа и религиозна принадлежност са равни пред законите.

Както казва Левски до чорбаджията Ганчо Милев от Карлово още с дата 10 май 1871 г. – „ и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво ще е...“ Ето защо в отбрана спрямо симпатизиращата на Петербург противникова идеология, неведнъж Стамболовото правителство внушава чрез своите медии и автори толерантност към католици, протестанти, евреи, турци, мюсюлмани, разглеждайки ги като част от българския народ и равни по конституция пред законите на страната с останалите православни българи.

С това тя се противопоставя на често срещаната сред русофилите нетолерантност спрямо евреи, католици, протестанти, помаци и т.н. Самият З. Стоянов през април 1887 г. неслучайно препоръчва в дружините “България за себе си”, които се противопоставят на политиката на официален Петербург и неговия натиск към България, да бъдат допускани и турци, защото това е тяхната родина.

Може би не винаги стриктно следвано, това разбиране за гражданската нация остава като тема и идеал. Историята след Стамболов предстои да лиши в началото на новия XX в. за дълго както неуседналото ромско население, така и ромите нехристияни от избирателни права. В Кюстендил и други градове се организират в началото на XX в. изстъпления над еврейско население.

През 1906 г. страната се прочува със срамните антигръцки погроми в Анхиало. През декември 1940 г. през Народното събрание ще бъде прокаран от правителството на проф. Богдан Филов антисемитския Закон за защита на нацията. Първоначалните тръпки на етническа толерантност на новата комунистическа власт, постепенно ще изчезнат в условията на тоталитарна България.

След края на 50-те постепенно ще се премине към цялостна политика за маргинализиране на малцинствата в Народната република, от която насилствената асимилация наречена „Възродителен процес“ и етническото прочистване наречено „Голяма екскурзия“ са само най-видимата част . В това отношение не много известното идейно наследство на гражданската нация, пропагандирано и от Стамболовата власт, остава актуално дори и днес.

*Представеният текст е адаптиран откъс от предстоящата да се появи книга на автора "Стамболов след Стамболов. Минало, политика, памет 1895-2020 г."

* *Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.