Ернст Ингмар Бергман, режисьор (1918 – 2007)
Произход: Швеция, семейство на лутерански свещеник
Образование: Стокхолмски университет
Интереси: Кино, театър, литература
Постижения: Определян е като един от най-големите автори в историята на киното за всички времена; активната му кариера продължава повече от 60 години и включва над 60 художествени и документални филма и повече от 170 театрални постановки
Признание: Три награди Оскар за чуждоезичен филм през 1960 и 1961 г., награда „Ървинг Талберг“ през 1970 г. и седем награди Златен глобус за чуждоезичен филм през 1960, 1961, 1962, 1975, 1976, 1978 и 1984 г.
Наричат Ингмар Бергман „поет на киното”, демоничен тип, който говори езика на подвижните образи като бял магьосник, един от най-великите режисьори. Той рядко гледа филмите си: „От тях ми става тежко и съм готов да заплача.” Публиката обаче смело гледа шедьоврите на невротичния швед – „Седмият печат”, „Поляната с дивите ягоди”, „Персона”, „Сцени от един семеен живот”, „Фани и Александър”...
Бергман е сред най-награждаваните режисьори, но често не си взима наградите – не обича светските церемонии, а и винаги има нов проект. „Ако не работя, няма да мога да живея”, казва режисьорът. И го доказа, като режисира телевизионен филм на 87, само две години, преди да направи последния ход от шахматната партия със смъртта.
„Седмият печат” е от първите знаменити филми на Бергман. Средновековен рицар се връща от кръстоносен поход и заварва чума в Швеция. На морския бряг играе шах сам, а Смъртта идва за него. Рицарят обаче я скланя на партия шах и така удължава живота си, за да види жена си за последна вечеря и да спаси приятелите си – поне временно.
Лентата започва с цитат от Откровението на Йоан: „И когато Агнецът отвори седмият печат, ето, в небето имаше тишина за около половин час.” Тишината, небесното мълчание, мълчанието на Бога, отсъствието му от живота, са основна тема в много от филмите на Бергман. Той води битка за Бога със самия Бог.
Другата му голяма битка е със смъртта. „Като малък се страхувах от смъртта, но вече не”, твърди Бергман след „Седмият печат”.
Този филм го освобождава. 40 години по-късно, след смъртта на петата си съпруга, той повтаря рефрена за освобождаването: „Самият живот е товар. Мисълта, че вече няма да видя Ингрид, ме опустошава. Нейната смърт ме направи абсолютно индиферентен към собственото ми оцеляване.”
Натрапчивите страхове и демонски битки в душата на Ингмар Бергман са от детството. Той е роден през 1918 г. в Упсала. Баща му е консервативен лутерански пастор и у тях пръчката не прашасва в ъгъла. Лишаване от вечеря и заключване в килера също са част от възпитанието. Бащата „лекува” Ингмар от детско напикаване, като му облича пола и му се подиграва. Майка му пък, към която малкият е привързан, е топла с децата, но е склонна към усамотение и тогава отказва контакт.
Голямото кино-пътешествие на Бергман започва на 6, когато брат му получава подарък – „латерна магика”, апарат за прожектиране на изображения от XVII век. Ингмар е така запленен от образите в кутията, че я купува от брат си за 100 оловни войничета и не се разделя с нея. По-късно озаглавява „Латерна магика” своята автобиография.
На 8 той за първи път гледа истински филм. Баща му забранява киното като дяволска работа, но баба му го води тайно и малкият е в захлас. Вкъщи прави куклен театър, а на 19 учи в Стокхолм литература и изкуство, но се занимава главно с театър, пише няколко пиеси и опера.
През 1944 г. Сьоберг снима „Мъка”, филм, на който Бергман е сценарист и помощник-режисьор. Филмът получава широко признание, а той започва да режисира сам и за 10 години снима дузина филми. През 1955 г. „Усмивки в една лятна нощ” е номиниран за „Златна палма” в Кан заради своя „поетичен хумор”. Следват „Седмият печат” и „Поляната с дивите ягоди”, с които бентът се отприщва.
Бергман пише сам сценариите си, а снимките пресъздадат онова, което вече вижда в главата си. Друг умен ход е да си намери брилянтен оператор – Свен Нюквист. И най-добрите актьори. Ако не ги намери – да ги изгради. Цяло съзвездие има около него – Макс фон Сюдов, Биби Андершон, Хариет Андершон, Лив Улман.
Казват, че Бергман снима, за да има актриси, с които да прави любов. Да, той изневерява на петте си жени с красиви актриси, а между две изневери изневерява на красивите актриси с други красиви актриси. „Просто съм прекалено влюбчив”, скромно обяснява режисьорът.
Напук на правилата, близките планове на актьорите – и то почти през целия филм – са запазена марка на Бергман. Той улавя всяка мимика, превръща я в знак. А превръща в знак и тишината или липсата на мимика.
По подобен начин – отблизо и детайлно, Бергман се вглежда в старинни часовници и други знакови предмети. Той е толкова голям режисьор, че прави и цвета герой от филмите си – червеното особено, горещото, дълбоко, страстно бергманово червено, снимано със зимен пейзаж или ледени персонажи...
Той никога не снима политически проект и далеч надхвърли националните граници, като запечата сцени от живота на модерната душа. А на 30 юли 2007 г., когато заедно си отиват Ингмар Бергман и Микеланджело Антониони, приключва и епохата на голямото режисьорско кино.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
