Двойка върви по улицата, а край нея “танцуват огньове”. Въздухът пари, асфалтът е разтопен, сградите наоколо са срутени до основи. Атмосферата е толкова нагорещена, че всяка суха дреха носи смъртоносен риск. Внезапно мъжът потъва в пламъци и се свлича на земята.

Споменът е на Доротея Спет и е един от многото, описани в новото историческо изследване за бомбардировките в Дрезден през Втората световна война - "Дрезден: 1945". Книгата беше издадена на български от "Изток-Запад".

25 000 жители на Дрезден тогава губят живота си. Британски и американски бомбардировачи атакуват града на три вълни в рамките на едно денонощие. Те започват атаката си късно вечерта, на 13 февруари. Въпреки че войната е почти приключила, Дрезден изгаря за часове.

Краят на ежедневието

Автор на книгата е Синклер Маккей - британски литературен критик, създател на бестселъра "Тайният живот на Блечли парк", в който той разглежда операцията по разкриване на нацисткия таен код на комуникация.

Маккей проучва нови свидетелства от Градския архив на Дрезден, както и ред други записки и разкази на очевидци. Той предлага един непознат прочит на случилото се - не от политическата, а от човешката му страна.

Градът е имал свой културен дух и е бил особено популярен с архитектурата си. Например с операта Земпера и бароковата църква на Богородица (Фрауенкирхе) от XVIII век.

Към началото на ХХ век Дрезден е бил средище на интелектуалци от цяла Европа, както и дом на много бежанци по време на войната.

Как градът става мишена

В много от фабриките на индустриално развития Дрезден са се съхранявали оръжия, а нощем нацистите са провеждали събрания там. Градът е бил характерен и с възловите си железопътни гари, откъдето са се изнасяли оръжия на изток.

Но 796-те бомбардировача на съюзниците обстрелват не само споменатите цели, но и райони, населени с цивилни, както и повечето архитектурни емблеми в центъра.

Това поражда много обществени дискусии непосредствено след конфликта. В американската и британската преса навлиза изразът “тероризираща бомбардировка”.

Чърчил например се противопоставя на Артър Харис, главнокомандващ на Кралските военновъздушни сили. Според британския премиер е било необходимо "по-прецизно съсредоточаване върху военните цели", вместо върху повсеместното разрушаване.

Харис от своя страна до края на живота си защитава тезата, че е бил принуден да действа така, и че бомбардировките са били необходими за приключването на войната в по-кратки срокове. "Аз лично смятам, че всички оставащи градове на Германия не струват колкото костите на един британски гренадир", пише той в отговор.

Не по-малка заплаха за града е бил и собственият му гаулайтер (партиен водач) - Мартин Мучман. Той е наредил стерилизиране на хората с увреждания, не е понасял публични прояви на хумор и е забранил изпълняването на джаз в града, тъй като го е разбирал като "неуправляема" музика.

На този фон авторът на книгата прави профил и на редица обикновени германски граждани, евреи и хора на изкуството и науката като Кърт Вонегът и проф. Клемперер, които без право на избор се оказват в центъра на трагичните събития. Авторът разказва и за британските пилоти като за чувствителни млади мъже, които четат поезия, от висотата на тази на Т. С. Елиът.

“На този етап от войната малко хора са си правили труда да прокарват ясна граница между цивилни и войници, между германската култура и нацисткия култ.”, казва Маккей.

Макар да са изобличени някои от главните действащи лица, авторът оставя отворен въпроса за необходимостта от ужаса. Може ли да бъде оправдан терорът, независимо дали той възниква от само себе си, или в отговор на друг терор?

Насилието като двигател на историята

В "История и истина" френският философ Пол Рикьор пише, че насилието се явява двигател на човешката история (изд. "Аргес", 1993).

Според него светът на ненасилие е нереалистичен, тъй като опитите да бъде преодоляно насилието не могат да го обхванат в неговата цялост. Обикновено се получава така, че една форма на насилието бива потисната, докато насилникът търси друга форма, за да освободи натрупаното напрежение.

Историята на Дрезден поставя следния въпрос - ако не е възможно да няма тирания, то поне къде може да се постави някаква граница в проявленията й.

Този въпрос натежава особено след третата вълна на бомбардировките.

Първата и втората са оставили оцелелите жители на града крайно уплашени, но и с някаква надежда, че най-лошото вече е отминало. Последната вълна обаче оставя дрезденци в нямо, хипнотично състояние.

Младият войник Ханс Зетлер по-късно нарича оцелелите "смъртници, хора, ходещи като насън".

Това не е единствената атака срещу сърцето на някой град по време на войната. Един от най-дълбоко наранените обаче остава Дрезден.

“Градът днес е изключително светъл, жизнен и бодър”, пише Маккей, по-голямата част от историческия център е възстановена.

Въпреки това всяка година на 13 февруари се провежда възпоменание. Всички камбани в града бият едновременно. Между 21:45, когато през 1945 са се чули първите сирени, и 22:03, когато са паднали първите бомби.