Животът естествено е нещо сложно,
понякога даже звучи печално,
но да се живее е изобщо възможно,
това е доказано експериментално.*
Дълги години този текст на Валери Петров се пееше от двама от най-изявените български театрални актьори. Единият участник в дуета е актрисата Илка Зафирова, а неин партньор е Ицхак (Ицко) Финци.
В неделя големият актьор навърши 88 години.
Той е роден в София на 25 април 1933 г. в тогавашното Царство България.
По думи на актьора любовта към изкуството се заражда още в най-ранната му детска възраст. Тогава по време на събирания на семейството му с приятели и други членове на фамилията той редовно свири на акордеон, а по-късно и на цигулка. Голяма роля за насочването към културата има баща му.
“Още от деца баща ми тласкаше мен и сестра ми към изкуството, към творчество, водеше ни на театър и опера, опитваше да изгради добър вкус у нас”, казва актьорът пред БТА.
По-късно тези заложби се развиват и младият Финци постъпва в тогавашния Висш институт за театрално изкуство (ВИТИЗ) “Кръстьо Сарафов“, който завършва през 1955 г. Още същата година започва и същинската му актьорска дейност в Димитровградския драматичен театър, като впоследствие преминава и през Бургас, преди да се установи трайно в София. В столицата играе на сцените на Сатиричния театър, “Театър София“, “Младежкия театър“, преди да стане част от актьорите, които дават началото на Малък градски театър “Зад канала“.
За годините, в които е играл на сцена по времето на социализма, той разказва следното:
“В режима на социализма, в режима на диктатурата, имахме намерения да предизвикваме гражданското съзнание на зрителя. Така режисьорите изискваха и гражданско поведение на артиста. Докато говорим това, сещате ли се драги зрители какво означава това. Всичко беше завоалирано, разбира се – в сюжети, метафори. Но казваха на зрителите, те и затова идваха на театър- там можеше да се чуе нещо “анти“, нещо критично”.
В киното кариерата му започва през 1959 г. с филма “Звезди“, а най-големите му роли са в двата филма на режисьора Едуард Захариев – “Преброяване на дивите зайци“ и “Вилна зона“.
През професионалния си път той определя като ключови редица срещи със свои колеги и режисьори, сред които, освен Захариев, са и Леон Даниел, Вили Цанков, а по-късно и Маргарита Младенова и Иван Добчев. На особено високо място след хората, повлияли в живота и професионалния му път той поставя и поета и драматург Валери Петров.
“Валери Петров е също като образец за мен. Сверявал съм си поведението по неговото. Как той би постъпил“, казва Финци.
Той е носител на много награди като “Заслужил артист“, награда за най-добър актьор на Съюза на българските филмови дейци, Аскеер за цялостно творчество, най-добра роля на международния фестивал за телевизионни филми в Прага, както и орден “Стара планина“ I степен.
Въпреки множеството роли и награди, едно от нещата, които определя за своя най-голяма гордост, е синът му Самуел Финци. През годините многократно казва, че всъщност синът му го е задминал и се справя отлично с професията си както в киното, така и в театъра. Когато през февруари Самуел беше водещ на наградите Берлинале, баща му написа следното:
“Скъпи Санчо,много ми хареса това, което направи на откриването на Берлинале. Завидях ти. Защо и аз не съм като тебе, се попитах. Твой баща Ицко“.
В последните години голяма част от усилията на Ицко Финци са свързани с проекти, които осъществява заедно със съпругата си Лиза Боева.
През 2018 г. се появи последният му филм, режисиран от Боева - “Уилям Шекспир - най-известният човек, който никога не е съществувал”.
От 2017 г. пък двамата активно работят върху образователната платформа “Филизи 33“, в която обучават деца и възрастни по теми, свързвани с изкуството.
Все пак последните години, макар и изпълнение с щастие в личен план, носят на актьора и поводи за тъга и несъгласие с промените в обществото.
“Изчезна срамът в обществото. Модерно е да си правиш сам имидж, да си създаваш образ. Не е вече чудно никому, че по телевизията един човек говори за себе си със суперлативи. Това започва да става поведение, понеже всички гледат телевизия. Скромността е безсмислена, което вече не е хубаво, защото в героите трябва да има понятие за срам и безкористие, че то е идеалното“.
*Валери Петров "За възможността да се живее"
