Навярно мнозина са забелязали, че в последната година образованието е на път да се превърне в реален приоритет в управлението на държавата. 30 години важността му се изтъкваше от всяка власт, но мерки за образователно качество нямаше.
Преди година стана ясно, че случващото се в училище никак не е безсмсилено. Една от причините за това – очаквано – е пандемията, която пренареди голяма част от отношенията и практиките в обществото. Например, стана ясно, че родителите не са готови да останат до децата си 24 часа, а школото е полезно дори и с това, че представлява относително сигурно място, в което учениците пребивават, освобождавайки време на възрастните, което те влагат в друго, най-често работа.
Школото е незаменим безплатен помощник, съучастващ в отглеждането на следващото поколение. Ето защо в последно време бяха вложени значителни ресурси в повишение на заплатите на учителите – оказа се, че техният труд създава условия на други да произвеждат брутен вътрешен продукт.
Това – и като отговор на критиците на институционалното образование за сметка на индивидуалните форми на обучение. На този етап със сигурност организираното училище отваря шансове, които домашното образование – напротив – затваря.
От дограмата до тоалетните
Мисълта за развитие на българското училище доведе, освен до повишаване на заплащането в тази област, и до резултати като подобрение на жизнената среда. В резултат на инициативни ръководства или като последна мярка на ръба на разпадането, много училища бяха ремонтирани. Подменена беше дограмата, направени бяха съоръжения за достъп на граждани в неравностойно положение, закупиха се електронни устройства, за да се отговори на съвременния свят, в който цифровите формати на знанието и визуалният обрат са сред водещите тенденции в обучението.
Във все повече училища прониква и регулярната употреба на тоалетна хартия.
Сред твърдите индикатори за модернизация бяха и ремонтираните тоалетни – на мястото на някогашните клекала, емблематични за българската култура според чешкия артист Давид Черни, постепенно навлезе смяната им: тоалетни седалки, които могат да се ползват и от хора с физически затруднения. Във все повече училища прониква и регулярната употреба на тоалетна хартия – факт, който със сигурност превръща това интимно пространство в по-уютно място, съобразено с базисните изисквания не на здравните власти, а на хуманизма.
Далеч не навсякъде това е така. Преди дни посетих училището, в което съм учил до 7. клас. В моя случай това означава до 1995 г. В средата на 1990-те голямата част от школските сгради бяха устроени еднотипно и неприветливо. Поддръжката беше слаба, а активирането ѝ ставаше с единствената цел да се предотврати очевидна опасност от разрушение. На фона на тежката икономическа криза никой не мислеше как интериорът би могъл да предразполага към положителна нагласа, а оттам – и към по-ефективен образователен процес. Напуснах 66-о училище в кв. "Овча купел" в момент, в който сякаш всичко вървеше към деградация.
Политиката на блажната боя
Точно преди седмица след дълга пауза попаднах отново там, където бях живял през почти половината от будната част на денонощието си цели 7 години.
Още влизането ме сблъска с първия проблем – до входа на зданието водят няколко стъпала. Непреодолимо препятствие за човек с физически проблем, особено ако се налага да го прави всеки ден. След входната врата – второ стълбище, но този път снабдено с импровизирана рампа за инвалидни колички. Самата тя представлява сковано от няколко дъски съоръжение, приличащо повече на свободна адаптация на основата на дървена палета, стандартна за транспорт на товари. Парапет, адекватен на потребностите на нуждаещите се, липсва.
В коридорите на школото ме лъхна същата миризма, която със сигурност бях забравил.
В коридорите на школото ме лъхна същата миризма, която със сигурност бях забравил – близо 26 години са изминали. По стените висят същите портрети: на патрона му Филип Станиславов, на видни дейци на българската култура от най-представителния ѝ списък, овехтели до неузнаваемост, избледнели, подобно на клиширания разказ за българското, който представят.
Вратите на повечето класни стаи са все така тежки и почти непосилни за човек със специални нужди. Разкривените им панти и силно нащърбените им повърхности демонстрират ясно факта, че навярно са свидетели още на основаването на училището през 1956 г. Някои от тях едвам се затварят и като цяло мъчно изпълняват функцията си.
Покритието на стените на много места е силно олющено и дори множеството слоеве блажна боя не успяват да покрият увредената повърхност. Няколко едри петна, забележими отдалеч, са грубовато замазани с мазилка и шпакловка – така, че пространството да придобие облик на сервизно или индустриално помещение, нежели на дом, в който учениците живеят почти половината от живота си за период от 12 години.
Блажната боя е превърната в единствен компонент на универсалната стратегия за справяне с възникнали интериорни дефекти. Политика, която спомага не за естетическа хармонизация на училищната вътрешност, а напротив – допълнително я загрозява, превръщайки я във враждабно място, излъчващо немара и ниска хигиена, дистанцирайки я от идеята за уютно и модерно школо, предразполагащо към образование.
Всичко е застинало в точката, в която беше преди 25 години, а малкото промени сякаш не са за добро.
За четвърт век промяна няма
Класните стаи са обзаведени с мебели, сходни с тези, с които израснах. Подмяната личи, но тя е сторена толкова отдавна, че необратимата амортизация е видима навсякъде. На оправданието с безотговорното отношение на учениците към училищното имущество отвръщам със същия довод, но отправен към ръководството на 66. СУ – извършителите на щетите биха могли лесно да бъдат установени, ако в сградата функционираше система за видеонаблюдение.
Важи и за болезнено отсъстващите мултимедийни проектори, монтирани на постоянни стойки така, че да влизат в употреба всеки час – камерите съдействат не само за констатиране на проблем и сторилия го, но действат и превантивно.
В класните стаи съвременните средства за преподаване отсъстват. Няма и места, предвидени за тях, ако бъдат пренасяни целево за нуждите на конкретен час.
Във второто десетилетие на 21. век, когато отдавна разполагаме с триизмерно кино и средства за добавена реалност, в едно столично училище учителят по география разказва урока, ползвайки опърпана географска карта, която виси на пирон, забит над дъската. Така, както разказва моят спомен от периода 1988-1995 г. Загадка остава дали школото изобщо разполага с техника за демонстриране на дигитални изображения и видеосъдържание.
Истински цивилизационен шок представляват училищните тоалетни. На фона на подменените, но вече износени плочки, тоалетни чинии липсват. Няма и парапети, правещи възможна употребата им от хора в неравностойно положение. Вратите на всяка от клетките, подобно на някогашните, затварят само средната зона на отвора. Между пода и долния ръб на вратата, която би следвало да отделя интимното от общодостъпното, разстоянието е около 40 см. Толкова – и отгоре. Изкуствено осветление няма. Цари сумрак. Далеч не всички врати се затварят с механизъм, както подобава на подобно място. За четвърт век промяна няма.
Тоалетната, ако не успокояваща, би следвало да бъде емоционално неутрална среда. Помещенията в 66-о училище – напротив – предизвикват фонова тревога и желание да бъдат напуснати по-бързо.
На сменената дограма в коридорите са демонтирани дръжките. Факт, на който нито една институция не е обърнала внимание, макар възможността за отваране на прозорците да е сред задължителните условия според изискванията за противопожарна безопасност. Някои от прозоречните крила са вече деформирани, а уплътненията им не си вършат работата.
Според данните от интернет страницата на училището последният сериозен ремонт е извършен преди 17 години. Обновен е физкултурният салон. За кабинетите по български и литература, математика, чужди езици, физика, биология, история, философия и др. такива данни липсват. Няма ги, защото цялостни подобрения на средата не са правени – действа вездесъщата блажна боя, която замазва всеки новопоявил се проблем.
Последният етаж на школското здание от години е заключен и не се използва поради липса на достатъчен брой ученици.
Връх на немарата е обстоятелството, че последният етаж на школското здание от години е заключен и не се използва поради липса на достатъчен брой ученици. Не ми е известен случай, в който рационално управлявана институция се отказва доброволно от стотици квадратни метри невдижимост. Ако не бъде отдадена под наем – решение, което хрумва и на най-слабо изобретателното мениджърско въображение, тази площ би могла да се превърне в музейна сбирка, в място за отглеждане на ботаническа сбирка, подържана от учениците, в галерия за изложби на проекти и фотографски експозиции от учебни екскурзии.
Със сигурност мнозина биха отговорили, че архаичните обучителни средства и неприветливата сграда не се намират в пряка връзка с качеството на образованието. Преди 28 години в училището за последен път е внедрен значим образователен замисъл с перспектива. Тогава 66. СУ предлага профилирано обучение по география на туризма, изобразително изкуство и музика.
И това е в София
През 1999 г. начело на школото застава Нели Тодорова. По същото време учителка по музика е Лилия Ватева, която днес ръководи собствена музикална школа. Малко след ликвидацията на музикалния профил тя напуска училището. Същото прави и водещата преподавателка по изобразително изкуство.
По онова време сградата все още трудно побира всичките си ученици (близо 2000 на брой), ето защо обучението е организирано на две смени. От началото на новия век децата в най-старото училище в "Овча купел" постепенно намаляват – школото не предлага нито фокусирано образование, развиващо талантите на питомците си, нито привлича със съвременни методи на преподаване поради отсъствието на елементарни условия за това, приятелски настроена среда съвсем няма.
Днес 66-о училище обучава под 400 ученици. За пропадането виновни няма – според ръководството демографската криза обяснява всичко.
На излизане от сградата неволно погледнах в кабината на портиера. Столът, на който седеше мустакатият господин, който често ни дисциплинираше, също беше онзи, който помня от детството ми, но вече силно разкривен, с продрана тапицерия и стърчащи парчета дунапрен.
Това училище не е единствено по рода си. То не е успешен образователен проект, защото изобщо не прилича на обучителна институция, а по-скоро на място за принуда и наказание. Намира се в София. Какво ли можем да видим по малките населени места? Не е дори безплатна помощ за работещи родители, защото малцина биха делегирали децата си там, където видими са само безпощадно превземащите всичко процеси на всеобщо разграждане.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
