Разговори около нашумялата в Германия книга на френската авторка Каролин Фурест „Обиденото поколение“ ме накараха да мисля за резултатите от изборите и специално – убедителната победа на “Има такъв народ” сред българите в чужбина – по нов начин.
Книгата на Фурест, самата тя, идваща от ляво, част от екипа на Шарли ебдо, водила много битки в собствения си живот срещу расизма и хомофобията, е остра критика на левите политики на идентичност, които вместо да разрушават, укрепват всъщност устоите на расизма.
“Обиденото поколение” не е една група хора, макар че формално зад него стои поколението Y, известно също като Милениали. Авторката говори за “тиранията на обидените”, хората, които в името на своето право на идентичност, в крайна сметка я поставят над свободата на изразяване, в социалните мрежи определят всяка нападка като “микроагресия” и в крайна сметка се затварят в собствени “сигурни групи”, където дебатът и дискусията свършват.
Левият стремеж към право на идентичност стига до там, че определени теми могат да се обсъждат само от хора с определен цвят на кожата – самият фокус, този път от ляво, върху този белег “цвета на кожата”, възпроизвежда старите консервативни категории и всъщност утвърждава, а не разрушава корените на расизма. С много примери от Франция, САЩ и Канада, книгата предоставя богат материал за мислене.
“Пътят на идентичността не води до равенство, а до възмездие”, твърди убедено авторката.
Какво общо има това с българските избори и победата на “Има такъв народ” в чужбина”?
Голямата избирателна активност в чужбина се дължи до голяма степен на многото млади българи, живеещи в чужбина.
Голямата избирателна активност в чужбина се дължи до голяма степен на многото млади българи, живеещи в чужбина, и техния доброволен труд. Можем да кажем, че част от тези хора идват от поколението Y, това, което описва Фурест.
В една разнородна Европа, в която търсенето, определянето и заявяването на собствена идентичност става все по-легитимно, това търсене на българска, или, по-точно, на “моята” идентичност е логично и обяснимо. Именно за това поколение изглежда въпросът за идентичността става по-важен от въпроса за свободата на изразяване.
Свръхчувствителността по темата “кой съм аз” често не допуска други мнения освен подобните. “Микроагресиите” в социалните медии, затварянето в сигурни групи, изключването на приятели и познати е нещо, което всеки от нас познава.
Вторачването в “моето право на глас и идентичност” – само преди десет години това наистина изглеждаше най-важната битка за излизане от монументалния разказ на комунизма, за мен самата - ни прави слепи за истинските проблеми – същността на властта и манипулацията, зловещия национализъм, насилието като основа за поддържане на старите структури.
В българския случай проблемите, назовани от Фурест, имат други имена и корени и се изисква внимателен прочит, както и внимателно наблюдение, за да разберем какво всъщност казваме всички ние с гласа си на тези избори.
Разделителната линия отдавна не е комунизъм-антикомунизъм. Каква е тя?
“Обиденото поколение” може да бъде метафора за много неща. В българския случай можем да го тълкуваме и като обида от това, че България не предоставя добри условия за живот и работа и принуждава хиляди, въпреки желанията им, да живеят в чужбина.
“Обидата” е двойна - “чужбина” също не вижда, не разбира, остава “чужда” на болката и често - експлоатира. Тази “обида” можеше да бъде много ясно усетена около убийството на българина Калоян Велков при расисткия атентат в Ханау на 19 февруари 2020, преминало тихомълком, и коментарите тогава в социалните медии: “Ние сме стадо пред заколение!", "Нито на нашите, нито на някой от Европа му пука за нас“…
Голямата избирателна активност сега отразява и факта на увеличаващия се брой българи, от всички социални нива, особено на хората, които не знаят език и които са търсени в ключови и разчитащи на работници отвън отрасли - строителството, домашната помощ за възрастни и болни хора, сезонни работници – в селското стопанство, месопреработването и други.
Попаднали в чужда среда, временно и без да знаят език, тези българи по-скоро се затварят помежду си, в “невидими” общности.
Попаднали в чужда среда, временно и без да знаят език, тези българи по-скоро се затварят помежду си, в “невидими” общности. Този проблем е по-скоро сравнително нов и непознат (поне за българите в Германия, или поне, не с такъв размер, както е сега). Същевременно той съвпада с период на засилена чувствителност спрямо “корените” и осъзнаване на собствената идентичност на множество мигрантски групи в германското общество и това, на пръв поглед, сякаш засилва затварянето, търсенето и подчертаването на различията.
В този смисъл, победата на “Има такъв народ” изглежда напълно закономерна, както и по-доброто представяне именно в чужбина на новите “патриотични” формирования като “Възраждане” или партията на Васил Божков.
Без да подценявам силата на вота в чужбина и доброволната мобилизация на хиляди, в която има много добри новини за нивата на солидарност, си струва да мислим върху новите реалности в Европа, от които сме част, и изречението на Фурест „Пътят на идентичността не води до равенство, а до възмездие.”
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
