Журналистът Георги Коритаров почина във вторник от COVID-19. На 10 май той щеше да навърши 62 години. Коритаров е водеща фигура в българската журналистика през 90-те години и остава такава до днес, независимо от сложните обстоятелства в живота и кариерата му.
Той е един от двамата парламентарни репортери на в. "Демокрация" - основият некомунистически ежедневник, създаден през 1990 г. От 1992 до 2003 г. той работи в Софийското бюро на Радио Свободна Европа, където води предаванията "Светът в 13", "Преди полунощ" и "Балкански компас". По-късно той води предавания в бТВ, Нова телевизия, Радио Нова Европа, ТВ Плюс и Телевизия Европа.
През 1999 г. той прави серия интервюта с косовските албански лидери, които за пръв път позволяват идентифицирането. Това става по време на последната югославска война - тази в Косово. През 2000 г. той прави интервю с председателя на Конституционния съд в Белград, цитирано от Ройтерс. Интервюто става повод за масови демонстрации срещу президента Слободан Милошевич, които впоследствие го принуждават да признае поражението си на току-що отминалите президентски избори.
В първото десетилетие на новия век става ясно, че Георги Коритаров е бил вербуван от комунистическите служби за сигурност през 80-те години. Тази новина сериозно разклаща устоите на българската журналистическа общност, в която Коритаров заема едно от първите места.
Диана Иванова разказва за последния си непубликуван разговор с него.
“Аз съм в пещера, работя в една телевизия, където съм си направил декора като пещера, емоционално също се усещам в пещера, светът драстично се размина с това, което съм очаквал…"
Това са думи на Георги Коритаров от последния ни разговор, който остана неизлъчен и непубликуван.
Точно преди десет години работех по сценария на документален филм за историята на Радио Свободна Европа. Много исках Коритаров да е част от героите във филма - като журналист от поколението, работило в радиото преди неговото закриване през 2004. И като първия журналист, публично признал през 2006 сътрудничеството си с тайната комунистическа полиция, Държавна сигурност, като агент "Алберт".
Коритаров беше започнал да репортерства в Радио Свободна Европа през 1992 г., бяхме се срещнали година по-рано за кракто във в. "Демокрация 91", но именно в Свободна Европа работехме наистина дълго като колеги, между София и Прага.
През 2001 Коритаров дойде в Прага, където получи годишната награда на президента на Радио Свободна Европа и Радио Свобода за интервютата си и техния "изключителен принос за отстраняването от власт на Слободан Милошевич". Беше звездата на радиото тогава, беше гордост.
Помня, че го попитах откъде идва псевдонимът "Алберт". Ами как откъде?
После, през 2006, когато радиото вече го нямаше, беше огромен шок, малцина искаха да говорят с него… И аз не знаех как. Очаквахме да ни се извини. Аз се срещнах с него, говорихме дълго, на "Кърниградска", в "Двете фукли". Написах един текст тогава, в който се питах – "Кое е по-лесно – да осъдиш колега или да се извиниш на колегията?" Помня, че го попитах откъде идва псевдонимът "Алберт". Ами как откъде? - отговори той. От любов към Айнщайн, естествено.
И тъй като паметта има странното свойство да помни незначителното, това си остава най-яркият ми спомен от тази среща.
През 2011 ми се струваше, че е готов да говори за всичко. Прекарахме седмици в разговори и снимки, у тях, във все още съществуващото студио на Радио Свободна Европа на "Витоша" 18, навън, в новата му работа… Но един ден Жоро просто ми се обади и ме помоли да спрем. Така и стана, промених сценария изцяло. Разговорите ни са залежали в моя архив. Вероятно не е дошло време за тях.
Когато го питах тогава, през 2011, какво си пожелава да се случи, отговори просто така:
"Нищо няма да се случи, там е цялата работа… Върти се една безумна въртележка, тя не е подвластна на нашите тайни и разбирания…"
За влизането си в журналистиката и Свободна Европа беше прям: "(…) аз попаднах в професията случайно (…) Когато ме поканиха, Румяна Узунова ми се обади, [тя беше] може би най-голямата легенда на радиото (…) приех го като признание (…) Онова, което е основната разлика, е, че те [българските политически емигранти преди 1989 г., каквато е Румяна Узунова] са поели отговорността да преминат Желязната завеса (…) Аз не съм мислил да бягам и съм бил част от тази малка група хора, които много убедено са вярвали в системата, в комунистическата партия.
После [дойде] изживяването на разочарованието по собствен път, виждаш някакво уродливо лице, това се натрупва, натрупва и прозрението става изведнъж (…) Как си се самовъвлякъл в една заблуда, някакъв патриотизъм, който днес изглежда престъпление (…) И се чувстваш като изпран, защото си скъсал с една илюзия, но си с двата крака вътре, защото тя е така или иначе част от тебе… Сега например си мисля - трябва да възпитавам децата си – ами не мога да им кажа да не бъдат патриоти, нямам право да им предам разочарованието си от някаква илюзия…"
Така че, допълва той, когато ме поканиха да работя в радиото, беше "все едно се срещат съветската и американската армия при Елба и си подават ръка - едните, които не вярваха в комунизма и имаха доблестта да избягат, и такива като мен, които вярваха в комунизма, но се разочароваха по друг начин…"
"Както казва Пеньо Пенев – "в мен сблъсъкът на две епохи стана, / кънтя у мен двубоят им жесток…" Това стана и с нас. Беше краят на 1989, отивам на митинг на СДС, [там имаше] мощни скандирания – "Долу БКП!", "Мафия!", "Престъпници!", както беше онова време. И аз както си седя, се усещам как ми се напълват очите със сълзи и си тръгвам. Долових, че това е срещу моя баща. Който е бил убедено вярващ в тази партия, той е човекът, който ме е водил за ръка и ми е разказвал за революцията, съпротивата и т.н., предал ми го е, така да се каже, по кръвен път. Стана ми много зле, написах едно писмо, задгробно, той беше вече покойник.
"Не си виновен, татко", така го бях озаглавил. Исках да му кажа, че не съм го предал… Когато баща ми почина, през 1986, написах един некролог от мое име, как съм му благодарен – за ремсовата честност… И някак си като дойде промяната, си казах – аз всъщност предател ли съм и към кого съм предател? Аз не съм, защото сам съм се развил, видял съм уродливото…"
Георги Коритаров е роден на 10 май 1959 година. Женен, с двама сина. След него остава следа. Аз благодаря за разговорите.
