„Путин е убиец“. Изявлението на Джо Байдън на въпрос на водещия в ефира на ABC на 17 март произведе напрежение по оста Москва-Вашингтон. Путин отзова американския посланик от САЩ на консултации, отправи по посока на Байдън язвителни коментари и го призова на публичен дебат. Приятелският тон между Кремъл и Белия дом от времето на Доналд Тръмп е вече повяхнал спомен. Mеждународните коментатори говорят вече за нова студена война.
Означава ли това, че Байдън прави прави завой на 180 градуса във външната политика? В някои области това е така: завръщане към Парижкото споразумение за климата и отношението към Европейския съюз и НАТО. Що се отнася до отношенията с Русия обаче отговорът е по-скоро не.
Русия
Още от годините на Студената война Демократите имаха славата на по-меки и сговорчиви спрямо Москва за разлика от партията на Рейгън. Това вече не е така, не на последно място и заради руското вмешателство в изборите през 2016 г. В речта си от 4 февруари Байдън изтъкна как не се е поколебал – за разлика от своя предшественик, когото не назова по име – да каже ясно на Путин, че няма да отстъпи пред агресивни действия.
Но политиката на предишната администрация не се изчерпваше с опитите на Тръмп да очарова и спечели руския си колега. Помпео заемаше много по-твърда позиция спрямо Москва от своя шеф по не един и два въпроса. През 2017 г. с гласовете на републиканците в Конгреса беше прието законодателство, даващо по-широки възможности за санкции срещу Русия, а така също и нейните бизнес партньори (например в енергийни проекти като газопроводва „Северен поток 2“). Следващата година американските военни нанесоха тежко поражение на руските наемници от Вагнер при сблъсък в Източна Сирия.
Казано иначе, и по темата Русия ще е налице приемственост. Байдън ще провежда твърда политика, но ще търси – подобно на Тръмп – и сделки, където е възможно. Москва и Вашингтон вече се договориха в началото на февруари да удължат Договора за ограничаването на стратегическите ядрени оръжия СТАРТ за пет години.
Китай
Налице е приемственост между Тръмп и Байдън и във връзка с Китай. Байдън не предприема резки движения, а единствено корекции на курса.
В речта си в Държавния департамент на 4 февруари под надслов „Мястото на Америка в света“ президентът охарактеризира Пекин като „най-сериозен конкурент“, застрашаващ сигурността, благосъстоянието и демократичните ценности на САЩ. Този твърд тон е рязък контраст с риториката на Обама в периода между 2009-2016 г. Тогава Белият дом разглеждаше Китай като на икономически и дипломатически партньор, а не като първостепенна заплаха. Настоящата линия има много по-общо с политиката на Тръмп. Държавният секретар Антъни Блинкън заяви, че неговият предшественик Майк Помпео е бил прав, охарактеризирайки репресиите, на които е подложено уйгурското население в провинция Синдзян като геноцид.
Във времена, когато Демократи и Републиканци не могат да намерят общ език по никоя тема, политиката спрямо Китай представлява рядък пример за междупартийно съгласие. Единственият нюанс е, че Байдън допуска в определени ясно разграничени области - противодействието на климатични проблеми или пък общественото здраве и борбата с пандемии като COVID-19 - интересите на двете страни да съвпадат и да е възможно сътрудничество.
Иран
Третият пример е Иран. На 25 февруари бойни самолети на САЩ пуснаха седем високоточни бомби по цели в района на град Абу Камал на границата между Сирия и Ирак. Ударите на разсъмване бяха насочени срещу две въоръжени групировки с присъствие в двете съседни близкоизточни страни. Въпросните милиции, подкрепяни от Иран, вероятно стоят зад нападението на американски части в Ирак в средата на същия месец.
Ударите по ирански цели показват, че Байдън малко или много е обвързан с решенията на своя предшественик в Белия дом. През май 2018 г. САЩ се оттегли от ядрената сделка, сключена с Иран в мандата на Обама, и започна да прилага т.нар. „политика на максимален натиск“. Последната включваше строги икономически санкции, безусловна подкрепа за геополитическите съперници на Техеран в региона и дори употреба на военна сила срещу ирански цели. Такъв е например ударът, който отне живота на ген. Касем Солеймани, смятан за ръководител на иранските операции зад граница и вероятно свързан с атентата на бургаското летище през 2012 г.
Принципно Байдън е за това САЩ да се върне към ядрената сделка и да отмени санкциите, но при допълнителни условия. По-важното в случая обаче е, че когато Иран използва военна сила - чрез своите съюзници и клиенти в различни близкоизточни страни – Америка няма да се поколебае да отговори твърдо и решително.
Многобройните и съществени разлики между Байдън и Тръмп, както и между техните екипи, са повече от очевидни. Това няма как да не се отрази на американската външната политика. Въпреки това в няколко ключови области, за добро или за лошо, промените няма да са драстични.
Това е и посланието на бомбардировката от 25 февруари. Разликата с Тръмп е, че ударите са премерени. На първо място е подбрана цел в Сирия, а не в Ирак, за да не се дестаблизира управлението в Багдад, което разчита на подкрепа както от Техеран, така и от Вашингтон. На второ място, отговорът е пропорционален. Мишена са иранските „проксита“ на терен, а не директно Ислямската република, още по-малко фигура от калибъра на Солеймани. С други думи военната мощ остава поле за действие на дипломацията, вместо да ескалира напрежението без ясна политическа стратегия.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
