Той обърна историята, но остана мразен от много хора, чийто живот промени. Повече го обичат извън Русия, отколкото вътре в страната. Сигурно защото след него не се намери човек със същата воля, който да продължи започнатото и да го отстоява неотклонно във времето.
Той се казва Михаил Горбачов и днес навършва 90 години. Това е човекът, който доведе до разпад СССР, сложи точка на Варшавския договор, оттегли контрола на Москва върху Източна Европа, изведе съветските войски от Афганистан, освободи пресата от държавен контрол, отключи пазарната икономика.
За историята това беше огромна крачка, която върна свободата на половин континент. Всички грешки, които съпътстваха този процес или дойдоха след него, изглеждат по-маловажни в очите на хората, преживели епохата “Горбачов”.
Той е дете на системата, която събори
Михаил Горбачов е роден през 1931 г. в село с около 5000 жители в Северен Кавказ. Майка му е украинка, а баща му – руснак. Цялата му биография прилича на тази на двамата му дядовци – те са репресирани от Сталин, но остават комунисти. Един от тях ръководи колхоз след ареста и побоите. Тази двойственост да си част от системата, докато смяташ, че основните ѝ проявления са само отклонения от верния път, съпътстват и до днес Горбачов.
Малкият Михаил преживява германска окупация на селото си, докато баща му е на фронта. Той едновременно учи и работи в колхоза на дядо си. На 21 става член на комунистическата партия (КПСС). По това време вече учи право в Москва. В трети курс се запознава със студентката по философия Раиса. Двамата се женят, правят купон в студентската столова и не се разделят до смъртта на Раиса през 1999 г.
След завършването си Горбачов работи само няколко дни по специалността и я заменя с партийна работа. Повече никога не се връща към правото.
Кариера в партията
Той има късмет с историческата епоха, в която започва партийната си кариера – тече 1956 година и официална Москва публично се отказва от сталинизма, реабилитира репресираните, осъжда култа към личността.
Това е периодът, в който СССР се ръководи от Никита Хрушчов. Той влиза в историята с израза “размразяване” (Оттепель), сякаш за да потвърди правилото от руската история, в която големите обществени промени се извършват “отгоре”, а не “отдолу”. Е, с едно голямо изключение – октомврийският преврат от 1917 г.
През 1956 г., на самия гребен на вълната на десталинизацията, Михаил Горбачов става Първи секретар на градския комитет на комсомола в родния си край – Ставропол. През 1961 г. вече е Първи секретар и на целия район. Епохата му позволява да напредва по стълбата независимо от миналото на двамата му дядовци.
През 1961 г., когато е едва на 30 години, той става делегат на партийния конгрес на единствената партия. Това е и времето, в което го забелязват в Москва – той е твърде млад за обичайната възраст на делегатите, когато “истинските болшевики” от времето на октомврийския преврат имат превес в партийните събития. А те са на доста повече от 65 години.
Нататък съветската върхушка ще бъде постепенно превзета от твърде възрастни хора и ще породи цяла серия от вицове с този кадрови подбор. В онези години Горбачов изпъква преди всичко с младостта си, но също и с външния си вид – той е строен и симпатичен, а в същото време е овладял казионния език на комунизма.
В края на 60-те години той завършва задочно още едно висше образование и става агроном икономист. За съветските времена това означава обучение по ръководство на колхоз – селскостопанската единица, ръководена от държавата, след като земята на частните стопани е насилствено иззета.
Пътят нагоре - 1973-1985 г.
Голямата година за него е 1973 г., когато той става кандидат-член на Политбюро – ръководният орган на партията. Той е на 42. Тогава страната му е вече друга – от няколко години начело е Леонид Брежнев, който спира глътката въздух, осигурена от Хрушчов, и дава име на най-дългия период в съветската история след този на Сталин – нарича се “Брежневски застой” и продължава общо 16 години.
Това е времето на “тихите” репресии, режисираните процеси срещу интелигенцията, усиленото изселване на дисидентите, потискането на всякаква иновативна форма в културата, нападението над Афганистан, където съветските войски ще останат 10 години. Това е и времето на невидимия за публиката разкол вътре в Политбюро. Менторите на младия Горбачов тогава са хората от групата, която е против клана на Брежнев. Разделението е личностно, не политическо. И съвсем не е ценностно.
Горбачов става член на Политбюро през есента на 1981 г. До смъртта на Брежнев остава година. Горбачов е на 50.
След две смени начело на СССР, той оглавява комунистическата партия, а с това и страната. Това става през март 1985 г. Комунистическият лагер има още само пет години живот.
1986 г. Гласността и “ускорението”
Промените в СССР започват почти незабавно и месеци преди Горбачов официално да въведе думата гласност (1986). Две години по-късно тя вече се пише с главна буква и означава периода на отмяна на цензурата.
Първата видима промяна е в медиите. В тях вече може да се прочете много повече от партийни лозунги, а след година-две изчезват и самите лозунги.
През 1986 г. абонаментите за редица издания отбелязват троен скок, в някои случаи до над 4 милиона екземпляра. На преден план излизат седмичници като “Огоньок” и “Московские новости”, но вълната бързо превзема и други издания. В тях пише за сталинските лагери, за разрушената икономика, за забранените книги и филми.
Литературните списания не смогват да отпечатват всичко, което до вчера е било заключено в чекмеджетата. За първи път излизат трите основни книги за лагерите: “Архипелаг ГУЛАГ” на Солженицин, “Колимските разкази” на Варлам Шаламов, “Тежък маршрут” на Евгения Гинзбург. Излизат забранените книги (като “Кучешко сърце” на Булгаков), забранените филми (като “Покаяние” на Тенгиз Абуладзе), забранените театрални спектакли (“Владимир Висоцки” в Театъра на Таганка), забранените убити поети (като Гумильов и Манделщам) или прогонените осъдени поети (като Йосиф Бродски).
Но тази свобода на словото все още е доста частична. Когато през 1986 гръмва аварията в Чернобил, цензурата сработва почти по старому и информацията се набавя от чуждестранни медии като Радио Свободна Европа, Би Би Си и Дойче Веле.
Години по-късно Горбачов е обвиняван в това, че е “отпуснал юздите” на медиите, оставяйки реформата на икономиката за после. И че с това е сгрешил, защото е тласнал една непригодена за свободната икономика страна по пътя на промяна, невъзможна без демонтиране на плановото стопанство и държавния контрол над всичко. И най-вече без разбирането за това колко е важна подобна промяна.
За разлика от Източна Европа, живяла 45 години под комунизъм, Русия е прекарала 7 десетилетия под властта на болшевиките и не разполага с поколение, помнещо свободата на инициативата.
Но в действителност Горбачов идва официално на власт и с още едно послание: за нуждата от “ускорение”. Така нарича процеса, който според него трябва да започне в едно социалистическо общество – с компютризация, автоматизация, борба с корупцията, раздаване на жилища за социално слабите.
Частната дейност
През 1986 г. той прави още една стъпка – лансира Закона за индивидуалната трудова дейност. Той позволява на хората да създават малки частни фирми за първи път от близо седем десетилетия. Появяват се първите кафенета, ресторанти и магазини. Валутната търговия е вече възможна. И макар да няма и дума за пазарна икономика, руското общество разбира, че предстоят промени от сериозен характер.
Медиите подхващат това с разяснение на исторически факт – НЕП, новата икономическа политика, въведена за кратко от Ленин и маскирала с тези думи очевидната неспособност на тогавашната нова власт да се справи с разгрома на частната собственост.
Началото на епохата на Горбачов е много повече четене между редовете, исторически аналогии и догадки, отколкото време на директните съобщения, с които е свикнало едно свободно общество. За тези първи години е свойствено и писането за Ленин като за създател на един справедлив строй, разрушен от Сталин. Но тази благовидна интерпретация на историята се разпада в СССР още преди да падне комунизмът в Източна Европа.
Реалното ускорение, провокирано от Горбачов, се оказва много по-различно от това на “социалистическото стопанство” и много по-мощно от това, което той тогава си е представял, показват спомените на негови съветници, публикувани години по-късно.
1987 г. Перестройката
Нещата са сложени на масата през 1987 г., когато Горбачов лансира и последния термин на времето: Перестройка. Тя върви с думата демократизация, но и с понятието “социалистическо общество”. Посланията много повече напомнят Чехословакия от 1968 г., отколкото революциите, които превзеха Източна Европа през 1989-1990 г.
За Русия обаче крачката е огромна. Страната определено е излязла от застоя, в големите градове кипи обществен живот: възникват сдружения, свободни са контактите с чужденци, политиката сякаш си е намерила място в театрите и кината – остават й съвсем малко години, докато излезе на обичайното си място по политическите трибуни и в изборите.
Това, което днес разделя хората, оценяващи Горбачов, се проявява още през същата 1987 г. Тогава неговото доскорошно протеже Борис Елцин оглавява вътрешния бунт срещу ръководството на партията. Намира го за недостатъчно решително. Но пътят на самия Елцин, също реформатор, роден от системата, която после руши, е отделна история.
Тачър и Рейгън. Афганистан и оръжията
Горбачов се среща с министър председателя на Канада Пиер Трюдо (баща на днешния премиер) и с британската министър-председателка Маргарет Тачър още преди да заеме ръководния си пост начело на СССР. След назначаването си той има пет срещи с американския президент Роналд Рейгън.
Тогава това не са просто сигнали за новата ориентация на Москва, а се възприема като революция. От най-дребния знак – че Горбачов пътува с жена си Раиса, която визуално не се отличава от първите дами на Запад, до това, че съветският лидер обявява предстоящ мораториум върху ядреното оръжие от руска страна и извеждане на съветските войски от Афганистан.
За западните общества това е образът, с който е запомнен Горбачов. По-късно специалистите го критикуват за лицемерие –някои от тях твърдят, че той е бил готов да съкрати руските оръжия и да спре да ги насочва към Запада не защото е миролюбец, а защото страната му вече не е имала пари да поддържа темпото, заложено от Брежнев във въоръжаването.
Само че това не променя фактите: през декември 1987 г. Рейгън и Горбачов подписват безсрочен договор за ликвидирането на ракетите със среден обсег на действие.
През 1988 г. президентът Рейгън казва, че вече не смята СССР за “Империя на злото”, както я е наричал по-рано.
През 1988 и 1989 г. СССР извежда войските си от Афганистан.
1989 г. Източна Европа
Съвременната историография смята, че Горбачов, американските президенти Рейгън и Буш-баща, британската премиерка Маргарет Тачър и германският канцлер Хелмут Кол стоят в основата на големите промени в Източна Европа от 1989 г.
Справките показват, че за краткото време, в което е бил начело на Кремъл, Горбачов се е срещал 5 пъти с Рейгън и шест пъти с приемника му в Белия дом Джордж Буш. Това не е правено от никой руски или съветски политик преди него. След него Борис Елцин се среща с президентите Буш и Клинтън общо 18 пъти. Времето на двамата лидери – Горбачов и Елцин – е периодът на най-близки отношения между Русия и САЩ в историята.
Най-видимият резултат от управлението на Горбачов е падането на Берлинската стена през ноември 1989 г., последвано от свалянето на диктаторите в България, Румъния и Чехословакия. Режимите падат, защото са съборени отвътре – от съответните партии, които по това време все още са на подчинение на Москва, но са подети от хората на улиците, удивени от това, че никой не ги арестува.
Но преди зрелищното срутване на самата стена има и други промени, които загатват, че краят на комунизма е близо. Това е премахването на укрепленията по границата между Унгария и Австрия през май 1989 г. и съставянето на правителството на Солидарност в Полша през август 1989 г. Два факта, които в съвсем недалечното минало са водили до окупация от войските на Варшавския договор – това е името на военна организация, начело с Москва, която обединява армиите на комунистическите държави. Под ръководството на Горбачов тя е премахната през юни 1991 г.
Новият курс на държавата струва на Горбачов един опит за военен преврат – през август 1991 г., когато противостоящите му и ретроградни членове на партийното ръководство изкарват танкове на улицата. Това става след много опити на републиките в състава на СССР да получат независимост. В някои от тях Москва изпраща войски за потушаване на конфликта, но духът е вече изпуснат от бутилката.
През декември 1991 г. се разпада и самият СССР – държавата, на която се крепи комунистическото движение в Европа и света. С този акт 15 републики получават статут на независими държави.
Мотор на това действие не е Горбачов, а Елцин, тогавашният лидер на Русия в състава на голямата империя. Както и повечето му радикални стъпки, тази също не би била възможна без всичко, направено по-рано от Михаил Горбачов – човекът, прекарал на власт само 6 години и 5 месеца, но изменил Европа до неузнаваемост.