Тя е на 45 години и цял живот не е спирала да учи. След като завършва средното си образование, се захваща със счетоводство в УНСС. После учи фотография, графичен дизайн, а в момента – културен туризъм в Софийския университет.
В работното си време е счетоводител в Британския съвет, а в свободното – фоторепортер в агенция “БулФото”. Преди ден пък получи специална грамота на Българския хелзинкски комитет (БХК) за работата си като доброволец в COVID-отделението на Александровска болница в София.
Тя се казва Тихомира Методиева. Тихича, както е позната сред приятелите си, беше отличена за безвъзмедната си работа по време на епидемията от коронавирус.
В Международния ден на правата на човека 10 декември, БХК връчи наградите „Човек на годината“. Голямата награда беше обща – за работещите и доброволците в отделенията за лечение на пациенти с COVID-19. Някои от тях, получили лични номинации, бяха отличени с поименни призове. Тихомира Методиева беше една от тях.
Идвай! Ако можеш, вземи и друг.
Тя започва доброволческата си работа в Александровска болница при втората вълна от коронавирус. Приятел, с когото се познават от Столичното доброволно формирование покрай наводнението в Аспарухово, ѝ се обажда рано сутринта на 1 ноември, за да ѝ каже, че в болницата имат нужда от помощ. Думите му са: “Идвай! Ако можеш, вземи и друг.”
“Отидохме заедно с Миролюба Бенатова, която също беше онлайн толкова рано в неделя и не се поколеба дори за миг, като и предложих да дойде. Дадоха ни задачки и след като преминахме "атестацията", ни пратиха на следващия ден да сключим договор за доброволци в администрацията на болницата. Договорът съдържа клаузи за опазване на тайната на пациента, репутацията и имуществото на болницата. В Александровска болница доброволчеството от най-чист вид – безвъзмездно”, разказва Методиева.
На въпрос какво вижда в болницата Тихича не се замисля: “Виждам как едни свръхчовеци работят по 12 часа всеки ден на ръба на изтощението за опазването на живота на пациентите. Виждам и много уплашени хора, които в страха за собствения си живот или за живота на близките си са се обезчовечили”. И допълва, че изглежда “заплахата за собственото ни съществуване изважда наяве най-лошите черти на обществото.”
Методиева уточнява, че не носи фотоапарат в болницата, защото е там да помага с труда си. Въпреки това забелязва “силни кадри”. “Фотографско клише е, но наистина е въздействащо, когато видиш с очите си този така естествен човешки жест – как ръка в медицинска ръкавица гали успокоително ръката на болния. Или да видиш доброволеца, който се е превърнал в опора на отпадналия, за да стигнат заедно до заветната цел – другия край на коридора.”
Тихомира твърди, че не се страхува от заразяване докато е на смяна в отделението на Александровска болница, защото всички са добре екипирани с предпазни средства. Казва обаче, че се страхува от “новото нормално”.
“Откакто доброволствам в болницата, се чувствам се като дамгосана. Свикнала съм да прегръщам приятелите си като се видим по улиците и ми е много тягостно сега, когато се опитвам да ги пазя от себе си. Осъзнавам, че дори започвам да отбягвам срещи с приятели, за да не ги плаша с присъствието си. А това определено си е проява на страх”, разказва счетоводителката – фотограф.
Поне три дни седмично съм в болницата, през останалите четири дни работя моята работа.
Съчетаването на доброволната работа с тази, от която се издържа, не е лесно за Тихомира. Смените в COVID-отделението са 12-часови. “Поне три дни седмично съм в болницата, през останалите четири дни работя моята работа от ранни зори до късна нощ”, пояснява графика си Методиева.
Тя има опит като доброволец още от пожара на Бистришкото бранище на Витоша през 2012 г., когато помага на огнеборците. Тихомира е член на Националната асоциацията на доброволците в Република България и на Столичното доброволно формирование. През последните осем години участва в гасенето на големите горски пожари на трудно достъпни места не само на Бистришко бранище, а и на Меча поляна на Витоша, резервата Бричебор, резервата Ибър, над село Локорско в Стара планина, Креснеското дефиле, над село Гуцал до Долна баня и други.
“Доброволците не се плашим от работа. Приемаме трудностите като поредното предизвикателство и не бягаме от, а към бедствията. Сега бедствието е в болниците, затова и ние сме там.”
