Мигел де Унамуно, философ и писател (1864 – 1936)
Произход: Испания, средна класа
Образование: Хуманитарни науки в Мадрид, ректор на университета в Саламанка
Философски възгледи: Позитивизъм, екзистенциализъм
Най-известни творби: Философски есета - „Трагичното чувство за живота у хората и у народите”, „Животът на Дон Кихот и Санчо”, „Агонията на християнството”, романи – „Мъгла”, „Абел Санчес: историята на една страст”
Всеки е чувал испанския химн, но ако иска да чуе и как бие сърцето на Испания, трябва да прочете есето „Трагичното чувство за живота у хората и у народите” на знаменития философ и писател Мигел де Унамуно, който прекара живота си в търсене на Бога и намиране на човека.
В литературата името на Унамуно се свързва с нов жанр - „нивола”. Това е неологизъм, с който писателят разграничава романа си „Мъгла” от „новелата” - реалистичният роман, който господства в началото на ХХ век в испанската литература. А идеята е свързана с един тънък момент в самото писане, както обяснява Унамуно: „Планът е направен, но после текстът започва да се налага над виждането на автора. Героите, уж негови творения, му се налагат. Така първо Сатана или Луцифер, а после Адам и Ева, се налагат над Йехова. Това вече не е новела, а нивола, не е трагедия, а тригедия”.
„Мъгла”, появил се през 1914, е най-значимият риман на Унамуно. Това е историята на Аугусто Перес, меланхоличен мъж, който разхожда кучето Орфей и размишлява Той се влюбва, но, за да спечели сърцето на девойката, решава да поиска съвет от своя автор. Възниква обаче спор, автор и герой се скарват и авторът убива героя след няколко страници. Това е накратко сюжетът на ниволата, римана, тригедията „Мъгла”.
Но книгата е интересна не само от формална страна, а и в дълбочина, тя носи идеите и въпросите, които мъчат Унамуно - идентификацията на човека и трагичното чувство за живота, вселенската игра на смърт и безсмъртие, битката между божествената неотменна воля и човешкият свободен избор, отношенията измислица - действителност и кое от двете е по-реално. А фактът, че авторът е и персонаж, някак наистина помага за изясняване на нещата. Може би защото в „Мъгла” този дързък сюжетен обрат, който после става клише на модерния роман, се използва за първи път изобщо? Или защото Унамуно го прави твърде добре? Не знам, но, откак прочетох „Мъгла”, ме преследва смахнат страх – че моят автор ще се появи отнякъде и ще взема да се скарам с него…
Мигел де Унамуно и Хуго е роден през 1864 в Билбао. Външно животът му е беден на събития, дори скучен. Учи философия, езици и литература в Мадрид, завежда катедрата по философия в Билбао, пътува из Европа, а през 1891 му се случват цели две хубави неща. Първо, назначен е в гръцката катедра на университета в Саламанка, създаден още през 1218 г. И второ – жени се за Конча Лизарага, приятелка от детинство, с която имат 9 деца и живеят дълго в мир и любов.
Така че - не, дон Мигел не е самотният Аугусто Перес от „Мъгла”. Той има добър семеен живот, прочута фигура е в Саламанка и всеки ден виси в Café Novelty на Пласа Майор. През 1901 е вече професор по история на испанския език и заместник ректор на университета, а с дейността и славата си се превръща в негова емблема. Това е почти идилично и човек се пита - как той докосва бездните, разкрити в „Трагичното чувство за живота у хората и у народите”.
„Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо – казва латинската поговорка. Аз обаче бих казал: човек съм и никой друг човек не ми е чужд” - така започва есето на Дон Мигел, в което той се бори със себе си за постигане на Бога и с Бог - да запази възможно най-много от себе си, поне след смъртта. Цялото есе е проникнато от болка – и тя му дава сили на моменти да се кара или безподобно да се пазари.
Какво толкова иска от Бога ли? Ами иска след смъртта не само духът човешки да продължи да съществува, но и слабото ни грешно тяло. Иначе няма смисъл – смята философът, защото тялото е едно с духа. И той няма да е същият дух. А тогава и Бог няма да е същият Бог. Или май то и сега има поне два Бога, продължава да нахалства Унамуно и обяснява: „Първият, рационалният, е проекция на външната безкрайност на човека, какъвто той е по дефиниция, така да се каже – на абстрактния човек, на човека – не-човек. Другият, Богът на чувствата и желанията, е проекция на вътрешната безкрайност на човека, такъв, какъвто той е в живота, от плът и кръв.”
Есето излиза през 1912, а през 1914 Унамуно се противопоставя на диктатора Примо де Ривера, уволнен е и заточен на Канарските острови. Не се смейте, там тогава е пустош. Е, не остава дълго, бяга във Франция, а през 1930 се връща в Университета, става депутат в парламента на Саламанка и се ангажира с Републиката. Бързо се разочарова обаче и в началото на Гражданската война вече подкрепя Франко.
След което и от тази страна се разочарова. Кулминацията е на 12 октомври 1936, Денят на Колумб. На вечеря в университета са важни фигури, а генералът от фалангата Хосе Астрай вдига безумния тост: „Да живее смъртта!” Унамуно се изправя и отговаря: „Чух тук да се издига безчувствения и некрофилски лозунг „Да живее смъртта!” Прекарал съм цял живот в писане на парадокси и съм нещо като експерт в тази област, но намирам този парадокс за глупав и отвратителен.”
В следващия момент, докато изуменият генерал се чуди да го застреля или да го заколи, ръката на Кармен Поло Мартинес-Валдес, съпругата на Франсиско Франко, хваща дон Мигел и го извежда жив от залата. Зад гърба му генералът успява само да извика: „Долу интелигенцията!”
Три месеца по-късно, пак уволнен от любимия университет и изтерзан от света, Мигел де Унамуно наистина си тръгва. Отива горе да напише ниволата, от която божествената мъгла по ред човешки въпроси напълно може да се разсее.
Но може и да не се разсее.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
