„Мнозинството знае как да протестира, но, след като се прибере вкъщи, липсва силна политическа организация, която да стъпи на неговите усилия, за да се стигне до съществена политическа промяна.”
„Опозицията не може да постигне нищо съществено, защото се състои от милионери, социалисти и чисти лидери. В резултат вземането на решения от тяхна страна и създаването на съюз са обречени на неуспех поради конфликтни интереси и тенденцията да се обвиняват взаимно при неуспехи и провали.”
Тези думи не се отнасят за София, а за Бейрут. Принадлежат на политическия анализатор Халед Абу Захр в Arab News.
И ако сравнението София-Бейрут през 2020 все още звучи стряскащо и донякъде произволно, огледалото на Бейрут предлага удивителен и нов поглед към българската ситуация.
Експлозията, която избухна в Бейрут на 4 август, стресна с мащабите си и с причинените жертви и разрушения. Тя роди в Ливан хаштага #Beirutshima - по аналогия с атомната бомба, хвърлена на 6 август 1945 г. над японския град Хирошима. Правителството подаде оставка, разследването на причините продължава, а все повече свидетелства сочат, че експлозията е свързана с Хизбула. Показват и колко силно Ливан е в ръцете на тази военизирана ислямска партия, създадена и финансирана от Иран.
Хизбула звучи страшно, но когато човек попадне в Бейрут, разбира, че страшното е друго – представянето на тази организация с напълно човешко лице. Плакатите на Хизбула в южната част на Бейрут са естесвена част от пейзажа - като пазарите, пълни с усмихнати и любезни продавачи.
И не е само това. Рекламите дават да се разбере колко силна социална кампания води Хизбула, подпомагайки образователни и културни инициативи на хиляди младежи от бедни семейства. В книжарниците на модерните бейрутски квартали могат да се видят изложени множество книги за мисията, социалната роля и смисъла на Хизбула.
Това объркване – кои са добрите и кои са лошите – е част от разбирането за сложността на промяната. В една чужда страна веднага разбираш, че не можеш да влезеш в нейното настояще, ако не влезеш в нейното минало. В такава ситуация човек изпитва необходимост да отиде, например, в музей, за да свери историческите си знания с тези на местните официални разкази.
Гражданската война в Ливан продължава повече от 15 години - от 1975 до 1990 г. Макар оттогава да са минали 30 години, в страната няма музей, който разказва за войната. Тази тема липсва от учебниците по история. Все още няма официални данни за убитите, нито за безследно изчезналите.
Преди няколко години, по идея на архитекти и с частично финансиране от Франция, една полуразрушена жълта къща в центъра на Бейрут - Бейт Баракат, строена между 1924 и 1932 година, разделяла по време на войната враждуващите фракции, е превърната в място на памет. Първият по рода си мемориал, който да разказва за войната и да създаде пространство, в което „хората да бъдат заедно“, по думите на архитекта Йусеф Хайдар, който отговаря за частичното възстановяване на сградата. Въпреки доброто начало, сградата е рядко достъпна за посетители и проектът е пред провал. Според мнозина в Бейрут, това отразява факта, че хората, виновни за войната, все още управляват страната. Експлозията в Бейрут прави още по-неясно бъдещето на инициативата.
В Ливан няма друго място, в което човек да научи нещо за близкото минало. Така страната живее десетилетия наред в пост-травматична ситуация, в която жертви и агресори съжителстват, а фактите, причините и следствията за трагедиите остават исторически недокументирани в публичното пространство. Точно в годините на този вакуум се крие и раждането на Хизбула.
Донякъде това прилича на една част от българските проблеми - тези, които уж са днешни, но всъщност се крият в миналото.
Опитите през 2012-2013 година да се създаде музей за репресиите на Държавна сигурост не срещнаха държавна и политическа воля и съответно не се случи нищо. Разговорите тогава показаха прилики с ливанската история – преобладаващото усещане беше, че би било цинично да има музей на ДС, след като страната продължава да се управлява от службите. „ДС не е история, не е минало. Във фирмата, в която работя, често чувам разговорите на колегите, на маса те цинично разказват вицове и случки за периода си на служене в ДС, сега, когато имат проблем, те знаят каналите, имат свои хора и се оправят…“
Вероятно мнозина като мен, пътувайки из България с приятели-чужденци, които искат да се ориентират в объркването си – "кой управлява България?" - и да потърсят обективно историческо знание за времето на комунизма, са прибягвали наивно до посещение на регионален или друг исторически музей –за да установят, че историята на социализма липсва там, а се разказва най-добре неофициално - на маса, на двора или на пазара.
Нашето свикване, че това е така, прави възможен вакуума, в който могат да се настанят всякакви чудовища. Това е урокът на Ливан.
Ако посетите Ливан като турист, ще се радвате на зашеметителни природни гледки, прекрасна храна, великолепни исторически старини, задушевни компании, чудесни разговори. И заедно със своите нови приятели ще разсъждавате – как е възможно да има толкова слаба и разпокъсана опозиция, толкова корумпиран политически елит, толкова слабо правителство и толкова силна, растяща в сянка, подкрепа за организация, защитаваща чужди интереси в Ливан – Хизбула. Въпросът за Хизбула, влиянието на Сирия и Иран в Ливан и политическото развитие на Ливан е разбира се много по-сложен исторически.
Това, за което става дума тук, е колко нормално се раждат подобни политически чудовища, с нашето собствено участие, свикване и привързаност към охолство и добър живот.
„Тези, за които националният суверенитет не е предмет на договаряне, тези, които не биха допуснали консенсус над националните ценности, тези, които можеха да обединят хората – бяха отстранени – по един или друг начин“, пише политическият анализатор на Ливан Халед Абу Захр. „Опозицията беше превърната в шепа парчета, неспособна да мобилиза огромните недоволни претестиращи маси и тяхната спонтанна подкрепа. Стотици хиляди, дори милиони, можеха да излязат на улиците, без да се постигне политическа промяна“.
Ако този текст ви звучи песимистично, нека кажа още, че в Ливан има невероятно силни граждански и доброволни организации, че страната е приела над два милиона сирийски бежанци, че младите искат да живеят там и не са загубили надежда за страната си. Че кризата в момента действа като лакмус на добрата воля. Това също е огледало, в което можем да видим себе си.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
