На 31 май в Ню Йорк на 84-годишна възраст почина Христо Явашев, известен с псевдонима си Кристо. Роден в Габрово, до 22-годишна възраст Христо Явашев живее в България, където никога повече не е стъпил след отпътуването си през 1957 г. Кореспондентът на Радио Свободна Европа и Радио Свобода в Ню Йорк Никола Кръстев разказва за трите си срещи с Кристо и Жан-Клод:
От самото началото на работата ми за Радио Свободна Европа в Ню Йорк желанието да интервюирам Кристо се превърна във фикс идея. Знаех за него далеч преди да замина за Америка, тъй като Кристо и вторият ми баща са били състуденти в Художествената академия. Става дума за България преди 1957 г, когато Христо Явашев е заминал като студент за Прага, а след това попада във Виена и после - в Париж.
Именно тези негови задължения в Академията са допринесли за оформяне на решението му да се махне.
Баща ми казваше, че първите две години в Академията Христо Явашев е бил известен с това, че бързо е могъл да рисува различните плакати, които са били задължително изискване за участие в манифестациите. Впоследствие, когато споменах на Кристо за това, той се разсмя, каза, че да, така е било, но че същевременно именно тези негови "задължения" в Академията са допринесли за оформяне на решението му да се махне.
Първи неуспешен опит
През 1992 г. нямаше интернет и цялата журналистическа комуникация се вършеше по телефон, факс и поща. Телефона и факса на Кристо не открих, обаче някак си се сдобих с адреса - 48 Howard Street. Преди да изпратя писмото-запитване се разходих до мястото – обикновена 4-етажна сграда в южната част на Манхатън, една от многото типични постройки от края на 19 век в квартала Сохо, който в края на 1960-те – началото на 1970-те се беше превърнал в артистичен център на Ню Йорк.
Допуснах кардиналната грешка да направя запитването само до Кристо без въобще да споменавам името на Жан Клод.
Пред боядисаната в червено метална врата нямаше никаква табелка с имена, само звънец. Десетина дни след като изпратих писмото-запитване, получих отговор в плик със щампа на Кристо и Жан-Клод в горния ляв ъгъл. С трепет отворих плика и от там изпадна моето писмо-запитване, в което обаче с червен химикал бяха отбелязани правописните ми и стилистични грешки на английски. Така се състоя задочното ми запознанство с Жан-Клод, съпруга и творчески партньор на Кристо.
Тъй като до тогава и представа си нямах за функциите на Жан-Клод, допуснах кардиналната грешка да направя запитването само до Кристо без въобще да споменавам името й. Такива грешки, както научих впоследствие, никога не бяха забравяни. Стана ми тъпо, написах извинение, изпратих го по пощата, обаче реших, че с Кристо е приключено.
"Имаш един час на разположение"
Превъртам напред с две години - 25 март 1994 г. Сутринта около 11 часа звъни телефонът ми, вдигам. Непознат женски глас с френски акцент пита за мен, представям се. "Жан-Клод е на телефона. Искаш ли интервю с Кристо?" - ама че въпрос! "Ако искаш – след един час при нас, по-късно идва екип от CBS, имаш един час на разположение". За деня - петък, студен, но слънчев петък, имах други планове. Притесних се, а по онова време, когато се притеснявах – отбивах се до украинската закусвалня "Веселка" на ъгъла и изяждах голяма порция горещ борш. Така направих и сега, но преди да отида във "Веселка" сложих в раницата репортерския Marantz, касети и батерии.
С колелото успях точно навреме да стигна до Howard Street. Отвори ми Жан Клод, усмихната и явно в добро настроение. Поведе ме по стълбите нагоре, мисля, че влязохме на втория етаж, където се провеждаха деловите срещи, а самата сграда, оказа се, че има само по едно огромно помещение на етаж. Доброто настроение на Жан-Клод ме отпусна донякъде, а притеснението ми идваше от това, че нямах никакви подготвени въпроси, нито пък имах представа какво е на дневен ред при Кристо. В момента, в който включих касетофона обаче, Жан Клод пое инициативата и без да задавам никакви въпроси започна да разказва историята на проекта за Райхстага.
Изглеждаше точно така, както го бях виждал по снимките - висок, мършав и много подвижен.
Появи се и Кристо, поздрави ме с кимване на глава и седна до Жан-Клод. Изглеждаше точно така, както го бях виждал по снимките - висок, мършав и много подвижен. Стилът на Жан-Клод беше дидактичен и леко назидателен, като преподавател на ученик, който не си е свършил домашното прилежно – точно моя случай. Кристо се включваше от време на време в разговора, обаче повествователната нишка твърдо беше хваната от Жан-Клод.
Така научих, че буквално преди няколко дни Бундестагът в Берлин най-сетне е гласувал за опаковането на Райхстага. Показани ми бяха първите ескизи от 1971 г. и разказана историята за многото пътувания до Германия и за четирите официални отказа през годините. Бившият канцлер Хелмут Кол е повтарял, че това е щяло да стане само през трупа му. Обаче, както научих впоследствие, нито Кристо, нито Жан-Клод бяха от категорията хора, които приемат "не" за отговор. Те просто се отдръпват настрана и търпеливо изчакват нова възможност да извадят проекта на преден план. И пак, и пак, и пак. За Райхстага са отишли 24 години, за Порталите в Сентръл Парк – 26. Нито Кристо, нито Жан-Клод въобще някога са се съмнявали, че тези проекти ще се осъществят, за тях въпросът винаги е бил не дали, а кога.
Черпиха ме кафе и дори ми предложиха да остана да обядвам с тях, тъй като екипът от CBS щял да закъснее, обаче аз, за да не предизвикам късмета си, любезно отклоних и реших да си тръгна, вече имах две касети по един час на всяка разговор с тях. Когато си тръгнах в късния следобед – струва ми се, че карах колелото си ухилен през цялото време докато се прибера. По стечение на обстоятелствата в същия ден имах уговорена вечеря с Дженифър, с която след няколко дни щяхме да станем близки. Тя впоследствие сподели, че ентусиазираният ми разказ за срещата с Кристо и Жан-Клод е наклонил везните в моя полза, тъй като й подействал интелектуално стимулиращо. Така Кристо и Жан-Клод, без да го знаят и без да са го планирали, се превърнаха в частица и от личния ми живот.
Пристигането в Америка
Основната ми работа за радиото тогава беше подготовката на "Студио Манхатън" - едночасово културно-разлекателно предаване от Ню Йорк, което се излъчваше всяка събота с повторение в неделя. Излъчихме интервюто с Кристо и Жан Клод в две поредни предавания, получих доста отзиви, а те тогава бяха под формата на писма от България, тоест отзивите пристигаха след около 2-3 седмици. Шефът ми, Румен Трайчев, дори се обади да ми каже, че БНР са поискали да излъчат част от интервюто. По онова време Кристо беше все още мистична фигура в България, за него се знаеше, че опаковал предмети и сгради и че Людмила Живкова му предложила през 1980 г. да опакова каквото си пожелае в България за 1300-годишнината, но че в крайна сметка проектът не е могъл да се осъществи. Жан-Клод и Кристо подтвърдиха, че да, имало е разговори с официални български представители през 1980 г. за евентуален проект в България, но че в крайна сметка се е стигнало до задънена улица.
Пак по време на първото ми гостуване при тях, Жан-Клод ми показа стая – на третия или четвърти етаж, пълна с опаковани още в началото на 1960-те обекти. Каза ми, че голяма част от приходите идвали от продажбата именно на тези автентични предмети на изкуството, които Кристо предвидливо беше изработил в огромни количества още преди да пристигнат в Ню Йорк. Първото им посещение, както ми разказаха, е било през пролетта на 1964 г. за първата самостоятелна изложба на Кристо в града, организирана от легендарния галерист Лио Кастели.
Появяването на панорамата от небостъргачи в Манхатън е направило такова впечатление на тогава 29-годишните Кристо и Жан-Клод (те са родени в един и същи ден и година), че те решили още там, на палубата на кораба, да останат в Ню Йорк. Не ме учудва, аз го взех това решение в момента, в който слязох от автобуса Greyhound на главната автогара в Манхатън през февруари 1991 г.
Каза ми, че от момента, в който са се запознали, никога не са били разделени повече от 10 дни.
На мен и досега любима снимка на двамата е онази от първите им дни в града - млади, красиви, изящни, Жан-Клод небрежно отпусната на леглото, а Кристо седнал до нея с енергичен поглед в обектива. В очите им - амбиция и любопитство. По време на едно от следващите ми идвания, не помня точно кое, но си позволих да попитам Жан-Клод защо точно Кристо – нищо и никакъв емигрант без стотинка в джоба си, докато тя е била от заможно семейство млада, много красива и много търсена. Жан-Клод се разсмя и ми каза, че когато за пръв път са го направили с Кристо - веднага й е станало ясно, че повече никакъв друг мъж няма да я интересува в живота. Каза ми, че от момента, в който са се запознали, никога не са били разделени повече от 10 дни.
"Тя не разбира този език"
Пак по време на първото ми идване на Howard Street Кристо ме заведе в ателието си – на последния етаж. Жан-Клод беше останала долу и аз реших да заговоря на български, обаче той ме прекъсна с думите, че не е редно, тъй като тя не разбира този език и ще е неудобно ако ни чуе. В разговора и той, и тя подчертаха, че са с американски паспорти, но че се усещат displaced people (хора без корен). Направи ми впечатление, че нито той, нито тя влагаха в понятието емоционален заряд, беше просто констатация. Опитах се да кажа на Кристо, че са били състуденти с втория ми баща в Художествената академия в София, но на Кристо, забелязах, темата не му допадна и той побърза да я смени.
По време на втората ни среща – през 1995 г. след опаковането на Райхстага, забелязах, че повечето от отговорите на въпросите почти се повтарят с казаното година по-рано. Получи се същото и по време на третата ми, последна среща с Кристо и Жан-Клод през зимата на 2002 г. Впоследствие сравнявах записите на трите интервюта и установих, че поне половината от отговорите се повтарят независимо какви въпроси са били задавани.
Третата ми и последна среща с тях беше седем години след втората, на стълбището в сградата беше инсталирана специална релса по която Жан-Клод – вече на 67 г. можеше да ползва седалка с електромотор за придвижване между етажите. По-късно, след като статията беше публикувана онлайн, Жан-Клод ми позвъни и доста безцеремонно поиска да оправя в текста определението за нея като "мениджър" на Кристо тъй тя не била "мениджър", а равноправен творец заедно с Кристо. Оправихме текста, но след този "мениджър" нещата между Жан-Клод и мен се вкиселиха и тя повече не върна нито едно от обажданията ми.
За последно ги видях отблизо на откриването на "Порталите" (The Gates) в Сентръл парк през февруари 2005 г. Ако някой някога беше изразявал скептицизъм относно автентичността на Кристо като творец - то "Порталите" изтръгнаха из корен каквито и да било съмнения за мястото му в съвременната западна култура, усещането беше магическо. И макар че Кристо и Жан-Клод продължиха да работят по проектите си и след това, общественият интерес към тях започна постепенно да заглъхва тъй като беше ясно, че Порталите са техният magnum opus, зенита на каквото може да се постигне в рамките на един човешки живот. Дори и толкова наситен живот като този на Кристо и Жан-Клод.
