Умберто Еко: Чети и ще се спасиш сам

За философа Кант се знае, че, освен да мисли, чете и пише, със сигурност може и да говори. За съжаление, нямаме запис на гласа му. Вероятно обаче е обикновен човешки глас с типичен пруски акцент на немец от Кьонигсберг, сега Калининград, Русия. За сметка на това имаме запис от гласа на птицечовката, едно от най-странните животни на света, жител на континента-държава Австралия.

Но какво е общото между тях? Нищо, освен че през 1997 Умберто Еко издаде книга малко странно заглавие „Кант и птицечовката: есета върху езика и познанието”. В нея Еко доразви някои аспекти от своята „Теория на семиотиката”, появила се 22 години по-рано и, най-общо казано, задълбочила се върху различни проблеми на знанието, включително знанието за самия себе си.

И в глава четвърта на книгата той казва, че е добре човек да изследва корените и връзките на своето знание. „Това ще ни помогне - пише Еко - да избегнем заблудата, че сме открили вчера нещо, което Кант е предположил още преди двеста години.” И добавя недвусмислено: „Нека го кажем с едно изречение: Кант не е знаел нищо за птицечовката - и в това няма нищо лошо - но птицечовката, за да преодолее кризата на своята идентичност, би трябвало да знае нещо за Кант.”

А вие знаете ли нещичко за Кант? Или поне за Умберто Еко? Не само първото, но и второто може да помогне на всеки да избегне кризата на собствената си идентичност. Освен, разбира се, ако не го забърка допълнително в толкова гъста каша от въпросната идентичност, че никога да не успее да изплува от нея.

Така или иначе, вероятно все пак знаете „Името на розата”, средновековна криминална драма, типична за писателя Еко – толкова проста, ако знаеш колкото него за Средновековието и книгите изобщо, и толкова сложна, ако чакаш от романа да научиш онова, което не знаеш.

Но типична е тази книга и за мислителя Еко, който настоява – чети и ще се спасиш сам. Романът е така известен, че Еко пише: „Щом издам нов роман, хората си казват – а-а-а, от автора на „Името на розата”, така и не успях да я прочета досега - и си купуват нея, вместо новата ми книга.”

Преди да се появи „Името на розата”, всички познаваха Еко само като философ, медиевист и семиотик. Философ, защото мисли за най-важните неща, медиевист, защото разбира от средновековни дела и събития, семиотик, защото изследва знаците и тяхното значение.

Вероятно той е сред малцината, които знаят какво се случва, ако означиш един знак с друг знак, после, за да запазиш тайната само за шепа посветени, означиш и двата знака с трети, подобен обаче на някакъв си четвърти от древността, изписан единствено в свещената книга на далечно хималайско племе, но случайно копиран в стар тефтер, намерен на тавана на граф Дракула, а после загубен в мазето на музея Лувър.

Да ви прилича на история от Дан Браун? Със сигурност, но нещата стоят по обратния начин – не Еко прилича на Браун, а Браун опитва да прилича на Еко. Не успява, липсва му онова - важното, ековското - идентификацията на човека, който винаги знае какво говори, но никога сам не си вярва до край.

Когато навърши 80, Умберто Еко отказа цигарите и напълня, но духът и мисълта му останаха подвижни. Приживе той се произнесе по много теми, не пропусна любовта и омразата. „Ние продължаваме да мислим, че главната страст, която движи човека, е любовта. Не е истина. Любовта е много избирателна…..Докато омразата е щедра. Тя е навсякъде. Ти можеш постоянно да си сред хора, които мразят други хора…..Ние сме мразещи хора”.

Така Умберто Еко ни предизвиква да спорим. Но как се спори с човек, в чиято библиотека има 50 хиляди тома?

Ами не се спори. И за всеки случай се изпълнява съвета му – чети и ще се спасиш сам.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа