Денят е 16 май. Пролетта е в разгара си – дърветата са цъфнали, щъркелите са дошли толкова отдавна, че вече сме забравили къде сме си закачили мартениците. Температурата в града е 26 градуса и парковете и междублоковите градинки са пълни с хора, търсещи прохлада.
10 дни по-рано българското правителство е махнало Контролно пропускателните пунктове (КПП) на изхода на областните градове, а на 1 май министърът на здравеопазването е позволил посещенията в планините и националните паркове, след като достъпът им беше забранен месец и половина.
За малцина последното всъщност беше най-дългоочакваната новина. За някои от най-запалените скиори и сноубордисти в България всяка година сезонът за каране не свършва, когато спрат лифтовете. Тогава започват пролетните ски.
"Хората по улиците на града много странно ме гледат като те се разхождат по къси гащи и джапанки, а пък аз излизам от вкъщи нарамила ски обувки, раници, ски. И те се оглеждат наоколо, че всичко е зелено и нацъфтяло и в погледите им се вижда едно недоумение какво се случва тук", разказва Ани Манова, която всяка година не завършва ски сезона по-рано от средата на май.
"Ние гоним последните възможни останали петна сняг в планината в отказ да приемем и да признаем пред себе си, че зимата е свършила и че следващите ски ще са в най-добрия случай в началото на декември".
Разбира се, сняг няма в по-ниските части на планината. Затова и често пролетното каране е свързано с мъкнене на екипировката на гръб.
"Ти си слагаш като едно магаре всичко на гръб и почваш да махаш по къси гащи по едни зелени поляни. И обикновено едни 3-4 часа по-късно вече се озоваваш в дълбочина в долините, където снегът по северните склонове се запазва понякога дори до юни месец. И си намираш някоя готина линия и си става за каране отвсякъде, въпреки че отдалеч не изглежда така", казва Ани с голяма усмивка, предизвикана от възможността да говори за това, което обича най-много да прави.
Нагоре по снега скиорите се придвижват с така наречените панти и колани. Това са специални автомати, които се отварят под петата, за да позволят ходенето да става по нормалния начин, плъзгайки ските по снега. А под ските се залепят колани, които не им позволяват да се пързалят назад.
"Като стигнем снега, си слагаме ските на краката и се изкачваме по всичко, което е покрито със сняг. Има ли сняг под краката, значи може да се мине със ски. Общо взето това е принципът", смее се Манова.
След заслужена почивка на върха след дългото изкачване, предстои пускане. Коланите внимателно се прибират в раниците, автоматите минават в "режим на каране". И ако "бъхтенето" нагоре е продължило повече от 3 часа, карането надолу рядко е повече от 20 минути.
"Когато това ти е най-голямата страст в живота, не се усеща като нещо прекалено измъчено, ами се усеща като последните черешки на коктейла, като десертите. Същото е като имаш едно много вкусно питие и остане една съвсем мъничка глътчица на дъното. И ти я надигаш тази чаша до последно, за да не остане някоя капка неизпита", описва очарованието на пролетните ски Манова.
Заради епидемията с коронавирус тази зима ски сезонът приключи преждевременно в средата на март. Но все пак "пантаджиите" (както се наричат тази порода скиори и сноубордисти) успяха да се възползват от няколкото уикенда през май след премахването на ограниченията за пътуване.
"Заради това, че 2 месеца реално не бяхме стъпвали в планината, когато миналата седмица за първи път стъпихме в Пирин и видяхме онези гледки, склонове и долини, които сме свикнали да гледаме по цяла зима, беше едно такова усещане все едно се прибираш вкъщи. Ама в онова вкъщи, където близките и роднините, които не си виждал от много време, седят и те чакат".
