Лъчезар Заркин цял живот живее в сянката на баща си – убитият през 1977 г. в Пазарджишкия затвор писател и дисидент Георги Заркин. Историята на самия Лъчезар рядко е в центъра на внимание, но именно неговият живот е ключ към един немаловажен въпрос: как се преодолява желанието за отмъщение?
Пандемията от тази пролет заварва Лъчезар в Германия. От два месеца работи като социален асистент в малко градче в Северен Рейн Вестфалия. Обикновено по това време на годината, през май, той временно оставя социалната работа и става воден спасител през летните месеци в един басейн в Лайпциг. Сега ще е различно. Басейните в Германия остават затворени. Още не знае как ще продължи.
С Лъчезар Заркин водим първите разговори през 2013-2014 година. После периодично – веднъж-два пъти годишно. В моя приятелски кръг има много малко хора, чиито родители са били в затвора по времето на социализма. И нито един, чийто родител да е бил убит там. Разказите на Лъчезар отварят врата към една скрита история, която се е случвала паралелно в България - страната, в която аз съм израствала.
„Помня баща ми като съвсем малък, аз бях 3-4 годишен, живеехме в София на квартира, близо до паметника "Левски". И беше много хубаво, защото като се върнеше татко от работа, имаше или шоколад или играчка и разходка из централните улици на София, старите трамваи с дървените седалки… Но след като влезе в затвора, животът ми коренно се промени, защото окончателно се преместихме в Самоков… На 4 години претърпях 2 операции – апендицит и вадене на сливици… Отидохме при баба ми и майка ми по бащина линия и там аз израснах, благодарение на техните топли грижи…“
Когато баща му умира, Лъчезар е с майка си на море в Ахтопол. Току що е завършил 8-и клас. Денят е 8 август 1977.
„Самоковските предрипиятия имаха летни бази за почивка там. Смените бяха 14-дневни. Когато пристигна новата смяна, видях как една жена извика настрана майка ми. Аз знаех предварително какво ще й каже. Защото същия ден имах на плажа един такъв унес, като сън, в който се срещнах с баща ми и разговорът между него и мене беше на мисловно ниво – аз не можех да осъзная дали е сън или е действителност. Аз се много учудих, че е свободен. Той каза – да, свободен съм вече. И си говорихме няколко минути какво ще правим, как ще си организираме нещата. Изведнъж се събудих, беше сутрин рано, бях заспал ненадейно на плажа. И като се събудих, разбрах, че нещо се е случило с него. Когато видях тази жена, която извика майка ми настрана, аз знаех какво ще й каже. После майка ми каза, че е починал баща ми. Без да коментираме, защото беше ясно, че тази смърт не е естествена. Те бяха вече разведени. Останахме мълчаливи, тя на една страна, аз – на друга страна. Те се развеждат някъде 1968-69 година, защото, тя ми казва, започнали да я притискат, че няма работа, че с мен може да се случи нещо лошо...“
В училище по-късно Лъчезар намира голяма подкрепа в съучениците си.
„Аз учех с приятели. Моите съученици ми бяха приятели и ме разбираха в какво положение съм. Не се коментираше от тяхна страна, деликатно, за да не ме наранят, голяма човещина имаше в нашите отношения.“
Но мълчанието около него и това, което вижда в Самоков, започват да го изпълват с гняв и желание за възмездие.
„Започнах да виждам по стълбовете на Самоков некролог на баща ми, написан от лелите ми, който беше пален, изгарян…И това много ме огорчи, тази нечовешка постъпка, защото не бях виждал друг такъв случай - някой да почине, да му палиш некролога. Представих си, че това са много низки хора, които са много долни. Това роди у мен желание да бъдат разкрити. Освен това не можех да получа никаква официална информация за баща ми. А много ми се искаше да знам точните неща, за начина му на живот, за неговото убийство, защото знаех, че е било убийство, за тези, които са го убили.“
Така Лъчезар се запознава случайно с бивш криминален затворник, лежал в затвора в Пазарджик, който се оказва очевидец на насилствената смърт на баща му. “Той е прекарал общо, с прекъсвания над 30 години в затвора. Запознахме се като съграждани, той сам ми се обади и каза, че е бил заедно с баща ми, и почнахме едни такива отношения, при които той ми казваше истините в затвора, как преминава ежедневието, какъв е режимът, месеците, годините, какви са контактите, като виждаше в мое лице, че аз мога един ден да разкрия тези неща и да стигна до някакви разследвания…“
Така и става – с помощта на Военна прокуратура Пловдив една година след промените през 1989 година Заркин започва процес, за да докаже убийството на баща си и на други политически затворници в Пазарджик. Следствието се води 9 години. Бившият затворник Чекоров (този, който му разказва детайлите от затворническия живот) свидетелства срещу бившия началник на затвора Топкарев, който е арестуван. Лекарска комисия установява, че причината за смъртта на Заркин е „насилствено шокова”.
Лъчезар успява. Истината излиза на светло. Но това вътрешно не го успокоява. Обсебен е. Цялата отдаденост на следствието не му оставя време и пространство за нищо друго.
Това е една друга история – този вътрешен процес, за който той рядко говори и за който малцина го питат. Какво се случва с теб като човек, когато си обсебен от идеята за справедливост и възмездие заради убития си баща. Процес, започнал в юношеството, в ученическите години.
Този въпрос не е маловажен. В Германия например още през 1998 година е създадено сдружението “Gegenwind“ („насрещен вятър“), чиято цел е да оказва психологическа помощ на хора, политически травматизирани от диктатурата. Както казва един от неговите основатели – Стефан Тробиш-Людге – „на тези хора им е много по-трудно отколкото на всички други, защото когато чувството за доверие в живота е разтърсено до основи, то може да се лекува, но никога напълно.“
Лъчезар е пример за политически травматизиран човек, който години наред не може да си намери мястото. „Сигурно нямаше да извърша убийство все пак, макар че ми е минавало през главата, Доста хора в такова положение биха предприели такава крачка…В мен се беше насъбрала доста негативна енергия по отношение на тези престъпници, които са убивали хора.“
Промяната настъпва постепенно. Сънища, разговори. За тях може да разказва дълго.
„... и просто се просветли в един момент в мозъка ми, защото си дадох сметка, че аз, ако посегна на някой човек, няма да бъда по-различен от това, което те са вършили. Така че просто ще бъда един от тях. Стана постепенно, не стана отведнъж…“
Историите на неговото просветление са като филм. За тях не може да се пише.
Съпругата на Лъчезар работи като зъболекар в Самоков. Имат три деца. Голямата дъщеря работи като лекар в Германия. Малката е архитект в България. Синът му, който носи името на дядо си, Георги Заркин, обича да му помага в работата като воден спасител в Лайпциг. Иначе мечтае един ден да изиграе ролята на дядо си в затвора, ако някой напише такъв сценарий за филм.
На 58 години днес Лъчезар има още една мечта – романът на баща му „Чест“, писан в затвора, един ден да бъде издаден на немски език.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
