Карл Густав Юнг и съвършенството, което се постига само в смъртта

„Удивен съм, разочарован съм, но и съм доволен от себе си. Аз съм тревожен, потиснат и възторжен. Аз съм всичко това едновременно и не мога да пресметна сумата. Не съм в състояние точно да определя ценното или неценното; нямам преценка за себе си и за моя живот. В нищо не съм напълно сигурен. Нямам определени убеждения - за ни­що, наистина. Знам само, че съм роден и съществувам, и ми се струва, че съм бил направляван. Съществувам по силата на нещо, което не познавам. И, въпреки цялата несигурност, усещам някаква опора под всичко съществу­ващо и приемственост в моя начин на съществуване.”

„Не мога да пресметна сумата…” - тези думи великият швейцарски психиатър, философ и мистик Карл Густав Юнг пише през 1959 г., около две години преди смъртта си. И наистина е трудно да се пресметне сумата от величията и паденията в един живот, надарен с толкова разум и страст, с толкова мостове и катастрофи между „аз” и „аз”.

„Моя душа, къде си? Чуваш ли ме? Аз ти говоря, аз те викам, тук ли си?” Това е молитвата, с която на късни години Юнг се обръща към душата си – най-важният персонаж не само в неговата наука, но и в неговото собствено битие и мислене.

„Аз наричам външната нагласа, външния характер - персона, а вътрешната нагласа – анима, душа” – уточнява Юнг в „Психологически типове”. А в „Архетипове и колективното несъзнавано”, разгръща идеята за душата едновременно в човешки и вселенски измерения: „Ако не беше движението и блещукането на душата, човекът щеше да се разложи в своята най-голяма страст, мързела. Разумността е неговата защита, а моралността – негова благословия.”

Хареса ми „блещукането на душата”. Напомни ми мъдреца-император Марк Аврелий, който също се обърна към своята „анима”, но 2 000 години по-рано: „Душица си, която мъкне труп”.

Не знам за вас, но на това аз му викам – идея за величието на човека.

Карл Густав Юнг се ражда през 1875 г. в Швейцария, на 6 научава латински, а после още древни и съвременни езици, включително санскрит. Баща му е пастор, но той цял живот се лута между идеята за Бог, идеята за липсата на Бог - и после пак идеята за Бог. През 1907, вече завършил психиатрия в Базел, женен, с добра лекарска практика и професорско място в Цюрих, Юнг среща за първи път Фройд. Фройд е толкова впечатлен от него, че двамата се затварят и разговарят 13 часа. И скоро превръщат психиатрията в подобие на поп-култура на епохата, а психиатрите – в нейните супер звезди.

Аналитичната психология на Юнг, науката с това сатанински дуалистично име, се различава от психоанализата на Фройд главно по отношението към несъзнаваното. Юнг не приема, че то се състои само от потиснати желания, а смята, че има компенсаторна функция спрямо съзнаваното. Той привнася идеята за „колективното несъзнавано”, нещо като вечен фонд от символи и образи, общодостъпни за човечеството. Сред тях са и тъй наречените „архетипи” – идеи, които нямат собствена форма, а са организиращ принцип.

Според Юнг Аз-ът е в центъра на живота, а самата цел на живота е да осъзнаем себе си и да приемем, че сме кълбо от противоречия, които съществуват заедно. Истинското съвършенство на личността обаче се постига само в смъртта.

В едно интервю от късните си години, малко преди през 1961 да усъвършенства докрай Аз-а си, като потъне отвъд, Карл Густав Юнг отговаря недвусмислено на въпроса къде е коренът на злото: „Ние се нуждаем от повече психология, от повече разбиране на човешката природа, защото единствената голяма опасност, която съществува, е самият човек, той е голямата опасност, а за съжаление ние не сме наясно с това. Ние не знаем нищо за човека, или знаем твърде малко. Неговата душа трябва да бъде изследвана, защото ние сме в основата на всяко зло.”

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.