Политиците в много страни днес казват, че пандемията от коронавирус е въпрос "на живот и смърт". Това е екстремен език, но има учени, които го смятат за уместен. Тепърва ще си даваме сметка, че за това, което се случва в момента на целия свят, ще ни трябват гледните точки на много науки.
„Коронавирусът е демократичен, бедността не е“, така би звучала днес перифраза на един от популярните изрази на немския социолог Улрих Бек „Бедността е йерархична, смогът е демократичен“. Бек е автор на една от най-коментираните модерни теории в социологията - за рисковото общество, в което днес се намираме - новата форма, следваща индустриалното общество. Това е общество, което произвежда все повече „демократични“ рискове, тоест – те не засягат една или друга група или класа, а всеки и всички. Същевременно рисковото общество произвежда все повече безразличие – на принципа „когато всичко ражда опасности, вече нищо не е опасно.“
Наука, която ни е връстник
Доколко опасна е наистина кризата с Covid-19, която преживяваме? Може ли Covid 19 да се превърне в колективна травма и катастрофа? Дали тя ще продължи тенденцията на натрупващото безразличие или ще я спре?
Факт е, че тези въпроси все още нямат отговори и че отговорите им биха били много комплексни. Ако досега Covid-19 е коментиран предимно от гледна точка на епидемиологията и вирусологията, както и от гледна точка на икономиката, тепърва анализът ще изисква гледните точки на много други науки – социологията, изследванията на катастрофи, психотравматологията.
Изследванията на катастрофи, например, едва от края на 80-те години на миналия век стават част от социалните науки и бележат забележителен скок. Тоест, разбирането, че природните катастрофи имат общо с човека и променят нагласите му към света, е част от науката по-малко от половин век.
Днес ние знаем, че възприемането на едно събитие като катастрофа зависи не само от степента на неговата разрушителност, но преди всичко от уязвимостта на засегнатата социално-икономическа система, от доминиращите манталитети и от общественото разделяне на отговорностите.
Истински новото: "невидимата" загуба на възрастен човек
Пародоксално на пръв поглед, но въпросът за смъртта е хем централен и предизвиква цялата мобилизация около Covid-19, хем остава в периферията на нашето внимание. Covid-19 предизвиква ежедневно смъртта на стотици хиляди хора по света. Според Световната здравна организация (СЗО) 95 процента от смъртните случаи в Европа са на хора над 60 годишна възраст. Над половината от починалите са над 80 годишни.
По-голямата част от тези хора са в зенита на живота си. Всички те си отиват без традиционното за нашата цивилизация индивидуално изпращане – траурна церемония, погребение, присъствие на близките. Те си отиват без разказ, без история, все малки елементарни неща на личния траур. Заплахата от зараза и грижата за следващите прави траура невъзможен.
Тъй като ние все още не знаем мащаба на пандемията, колко дълго тя ще бъде с нас, кога ще се намери лекарство, не знаем и колко дълго ще ни съпътстват тези липсващи разкази и какво ще направят те с нас като общество. Това е ново. Тази уязвимост на всички нас е нова. Ако вярваме на израза, че с всеки възрастен човек си отива една библиотека, сега всеки ден от лицето на земята изчезват хиляди библиотеки. Обедняваме, безмълвно.
Екстремният език като необходимост
Вероятно има много причини да изтласкваме темата в периферията. Днешното общество, в което се намираме, постоянно ни кара да се занимаваме с други въпроси – как да сме по-дълго млади, как по-дълго да участваме и да консумираме от живота навън. Безпомощността, която съпътства старостта и умирането, не е приятно чувство. Тя изисква поглед навътре.
Мурай Щайн, автор на редица книги върху аналитичната психология на Карл Густав Юнг, предупреждава, че психолозите в момента не могат да дадат надежда. „Ако дадем надежда, то тя ще бъде фалшива надежда“. Затова той приема изразите на политиците, заимствани от военната терминология („въпросът е на живот и на смърт“, „ние сме във война“ ) за напълно адекватни и уместни – „ние имаме нужда от този екстремен език, за да мобилизираме ума, да го фокусираме“.
Още един парадокс, който е нов за всички нас – хем да приемем своята безпомощност, хем – своята отговорност.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
