Руските социални мрежи във вторник отново се разминаха с пресата. И на едното, и на другото място пишеше, че в Москва е починал 95-годишният Дмитрий Язов, но разликите се усетиха още в заглавията. За медиите, близки до Кремъл, новината звучеше така: "Почина последният маршал на СССР Дмитрий Язов, герой от Втората световна война". За коментаторите във Фейсбук и Туитър определенията се оказаха други: "Умря предпоследният пучист", "умря човекът, който през 1991 г. вкара танковете в Москва", "умря ръководителят на клането в Тбилиси и Вилнюс".
Та кой е той – маршал и герой от войната или предводител на армия, вилняла в три от най-големите градове на бившия СССР? Ето краткия отговор: Язов е всичко това едновременно. Но има и по-дълъг отговор.
Армията и нищо друго
Целият живот на Дмитрий Язов е свързан с армията, в която той влиза на 17 години – още преди да завърши училище. Участва в някои от най-тежките сражения по време на Втората световна война, в това число и в отбраната на Ленинград. Раняван е два пъти. Победата го заварва като командир на взвод. Оттук нататък той завършва пехотното училище и остава в армията, като постепенно получава всички възможни ордени и медали.
Съдейки по израстването му в армията, той е могъл да има много по-ранна и по-добра политическа кариера в комунистическия Съветски съюз, където единството на партията и армията са условие за оцеляване на режима. Но ето как протичат нещата в действителност: Язов влиза в партията на 20 години, а чак на 57 става кандидат-член на ЦК – година преди смъртта на Брежнев да доведе до раздвижването на политическите пластове.
Язов навлиза в активния партиен живот през 1981 г., когато е на 57 години. Перестройката, довела до края на СССР, тепърва предстои
През цялото това време – от юношеството си до 1981 г. Язов работи за армията, като ръководи включително и някои от най-чувствителните мисии: според спомени на очевидци той е начело на военна част в Куба по време на Карибската криза, а през 1979 за година и половина оглавява войските, нахлули в Чехословакия 11 години по-рано. Завършва Военната академия на 44-годишна възраст. Година по-късно е вече генерал-майор. На 50 е командир на Четвърта армия с чин генерал-лейтенант. Става кандидат-член на ЦК, когато е командир на Военния окръг на Далечния Изток.
Всичко това би следвало да обясни защо в следващите години, когато вече има и партийна власт, Язов на няколко пъти изиграва мрачна роля в историята на СССР, но никога не я изиграва истински докрай – организира преврати, стреля срещу цивилни, но се оттегля от бойните полета преди да са дадени твърде многобройни жертви. Различни наблюдатели твърдят, че той е бил по своему загрижен за репутацията на армията.
Втората част от историята
В политическия смисъл на думата звездата на Язов изгрява през 1987, когато Перестройката е в разгара си. В интервюта, които той е давал буквално допреди месеци, Язов твърди, че Перестройката е най-голямото предателство на идеите на комунизма още от средата на 80-те години и че е бил изненадан, когато самият Горбачов, реформаторът, определян от Язов като предател, му предлага поста на министър на отбраната.
Но ето пък как изглежда това назначаване за очевидците на онези събития, които нямат достъп до задкулисния живот на Кремъл: през 1987 г. министър на отбраната е една от най-ретроградните фигури в страната и противник на реформите. Когато го сменят с Язов, това се коментира като победа на реформаторите, защото Язов няма политически бекграунд и този факт сам по себе си се смята за обнадеждаващ.
Язов на няколко пъти изиграва мрачна роля в историята на СССР, но никога не я изиграва истински докрай
Последвалите събития сякаш потвърждават добрата оценка, защото Язов ръководи извеждането на съветските войски от Афганистан, Монголия, Германия, Полша, Унгария, Чехословакия. Той е министър и по време на падането на Берлинската стена. През ноември 1989 г. той е на посещение в САЩ. Но все по-свободната руска преса така и не го признава за част от някаква реформаторска група. Ето защо.
През април 1989 той изпраща армията в грузинската столица Тбилиси, където се провежда антисъветски митинг. Резултатът е 21 убити и стотици ранени.
На 20 януари 1990 той изпраща армията в столицата на Азербайджан Баку. Както сам признава на пресконференция, това е направено, за да се предотврати свалянето на местната комунистическа партия от новосъздадената опозиция. Убити са над 130 души, над 700 са ранени. Събитията влизат в историята като "Черния януари".
През март 1990 той е човекът, който изпраща войските в Литва – републиката, току-що обявила независимост. Съветската армия завзема телевизионните предаватели, печатниците и телефонните станции, като влиза в сблъсък с цивилните. Загиват 15 души от двете страни, около 900 са ранени. По-късно Горбачов твърди, че "нищо не е знаел" за това нахлуване в Литва, а военните, сред които и самият Язов, твърдят, че са стреляли само с халосни патрони. През 2016 Литва започва задочно дело срещу Язов, което приключва през 2019 с 10-годишна присъда за военни престъпления и престъпления срещу човечеството.
В 6 сутринта на 19 август 1991 г. Язов изкарва на улиците на Москва танкове, участва в сформирането на "Държавен комитет за извънредно положение" (ГКПЧ), който обявява, че взима властта в страната в свои ръце, изолира Горбачов във вилата в Крим, където той е на почивка, и участва в решението да се издирят и арестуват лидерите на демократичната опозиция, каквато вече съществува в страната.
Армията стреля по хората, които се стичат в защита на демокрацията, има трима убити. Няколко часа след тези смъртни случаи Язов издава заповед на армията да не стреля. Този факт оцелява 29 години без да намери еднозначно обяснение: първоначално се смята, че Язов просто не е имал контрол над армията, а не че й е заповядал да не стреля. Впоследствие спомените на очевидци налагат друга теза – че Язов е разбрал в какво се е въвлякъл и е искал да опази своя имидж и този на армията. Той самият твърди, че в никакъв заговор не е участвал, защото ГКПЧ е възникнал стихийно, без план, като внезапна хрумка на КГБ и армията, осъществена за 24 часа.
Съден е, да. Прекарва година и половина в ареста, но е амнистиран преди всякакво съдебно решение. От затвора записва видеообръщение, в което съжалява за пуча, в който е участвал. После казва, че го е направил под натиск.
Не спира да говори пред пресата почти до смъртта си, като казва едно и също нещо: предателят и виновникът беше Горбачов, не бях аз. А пресата не спира да гадае кой е бил по-важният факт - че е изпращал армията срещу твърде много хора и на твърде много места, или че после я е извеждал оттам.
