В края на януари Асоциацията на оцелелите от Холокоста в България и техните деца изпратиха писмо до ректора на СУ „Св. Климент Охридски“ проф. Анастас Герджиков. Те го призоваха да предприеме необходимите действия, за да бъде отнето почетното звание „доктор хонорис кауза“ на редица имена на военнопрестъпници, съдени и екзекутирани в Нюрнберг след края на Втората световна война.
Сред носителите на това звание е юристът Ханс Франк, ръководител на Националсоциалистическата асоциация на юристите и президент на Академията за германско право, генерал-губернатор на окупирана Полша от 1939 до 1945 г., виновен за репресиите над поляци и разправата с евреите във Варшавското гето. Франк е бил награден през октомври 1939 г. в присъствието на тогавашния министър на просвещението Богдан Филов и всички професори от университета.
Асоциацията споменаваше и името на юриста Едуард Колраух, един от създателите на антисемитските Нюрнбергски закони от 1935 г., удостоен с почетното звание в София през юни 1939 г. В списъка е и името на наградения през октомври 1941 г. Бернхард Руст, есесовец и министър на просветата в нацистка Германия, отговорен за въвеждането на нацификацията в германската образователна система, нацисткия поздрав в училище и прочистването на университетите от преподаватели с еврейски произход.
В края на писмото Асоциацията намеква и за поставяне под въпрос на „моралния интегритет“ на университета поради наличието в него на аудитория на името проф. Богдан Филов, сам вносител на гласувания от парламента противоконституционен антиеврейски Закон за защита на нацията (ЗЗН) от декември 1940 г. (в сила от януари 1941 г.). С него на евреите са отнети права, имущество, забранено им е да упражняват определени професии, изпращани са на трудова повинност, стигматизирани са с еврейски звезди, като всичко това е съпроводено с изселвания, насилия, съсипани човешки съдби и травми за цял живот. Филов също така подписва присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г., инциира обявяването на война на САЩ и Англия на 14 декември 1941 г. и е отговорен за депортацията на 11 343 евреи от „новите земи“ в лагера на смъртта Треблинка през март 1943 г.
Има ли реакция?
Все още не разполагаме с официална реакция от страна на ректора и университета. Ала негово интервю за предаването „Свободна зона“ на Георги Коритаров по телевизия „Европа“ остави донякъде противоречиви впечатления. Макар да бе категоричен в началото, че след проверка университетът ще отнеме почетното звание на нацистите военнопрестъпници, Герджиков все пак отказа да назове конкретните имена от историческата комисия, която е натоварена със задачата да излезе с експертно мнение. Ректорът не зае твърда позиция и по отношение на наличието на аудитория в университета, която носи името на проф. Богдан Филов, като се позова на решение на „колегите от катедра „Археология“. И въпреки припомнянето на политическата дейност на археолога както в писмото на асоциацията, така и от водещия Г. Коритаров, проф. Герджиков до край отложи вземането на решение за бъдещето, и то при поява на ново писмо, което изрично да постави този въпрос.
Ето защо няма как всичко това да не се разглежда като част от една обща тенденция в нашите академични среди исторически личности от този период, а и от по-сетне, да се представят еднопластово, като се пренебрегват редица „тъмни страни“ от биографията им, доколкото говоренето за това се приема за „непатриотично“.
Оказва се, че патриотизмът и криворазбрани дефиниции на „националните интереси“ са в състояние да омаловажат, неглижират и „заметат под килима“ не едно и две беззакония и престъпления срещу човечеството. Видимо е налице сериозно разминаване между ценностите на българската академична интелигенция от една страна, и онези, които защитава днес Европа със своята нетърпимост към десния радикализъм или пък към тероризма, упражнен от държавата над населението. Така се създаде и впечатлението, че е възможно СУ и професорите този път все пак да действат, макар и може би половинчато, но ако това се случи, то ще е поради натиска и скандала в медиите, а не от някаква вътрешна убеденост и нетърпимост към определено политическо поведение.
Национализъм, националкомунизъм, патриотизъм...
Споменатото по-горе извинително и неглижиращо отношение към политическото насилие и беззаконие, както и към десния радикализъм, е свързано с неговото избирателно реабилитиране след 60-те години на 20 век. Става дума за политиката на асимилация и етническо прочистване спрямо мюсюлманите и турците в България, провеждана от комунистическия режим и Тодор Живков.
В нейното идеологическо обосноваване, както е добре известно, активно участват и немалко представители на академичните среди, включително и професори от Софийския университет – историци, юристи, фолклористи. Тяхното участие в престъплението обяснява защо е невъзможно да се стигне до истинско осъждане на нацизма или националкомунизма, както и на възгледи, които са напълно несъвместими с европейските ценности. Това личи от неловкостта и до днес по теми, като депортацията на евреите от „новите земи“; престъпленията на българската армия в окупираните територии, особено потушаването на Драмското въстание; т. нар. „Възродителен процес“.
Всъщност, противно на самоидеологията, изграждана през годините, решителните действия срещу политическото насилие и потъпкването на права изглежда не са силата на професорското тяло на Софийския университет.
Около унгарските събития през 1956 г. брожения се забелязват единствено в тогавашната Политехника. През 1968 г. тримата студенти историци Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, тръгнали да протестират с позиви срещу потъпкването на реформите в Чехословакия от войските на Варшавския договор, са осъдени и порицани от собствените си преподаватели, предложени са за изключване от деканското ръководство начело с историците проф. Димитър Ангелов и партийния секретар, бъдещ професор и ректор на университета Илчо Димитров, след което са и изключени с ректорска заповед и изпратени в затвора.
Когато неприемливото се повтаря
Всъщност, нечувствителността към нацистките престъпления видимо се родее с подобна нечувствителност към действия на националкомунистическата власт към българските граждани турци и мюсюлмани. Тези действия са свързани с обкръжение и обсада на турските и мюсюлмански села; навлизане в къщите при нищо не подозоращите мирни турци и мюсюлмани; насилствено извеждане под дулата на автомати; насилствено събиране на паспорти и смяна на имена по списък; малтретиране и побоища; прекъсване на телефони; разгонване на демонстрации с употреба на въоръжена сила, огън, ранени и убити; въдворявания в затвори и концлагери; буквални гаври с турското и мюсюлманско население; нахлуване с милиция, войска, джипове, танкове, пожарни коли и хеликоптери; използване с пожарни автомобили на ледени струи и сълзотворен газ срещу мирни протести; вкарване на кучета в села; побоища с палки и дървени бухалки; убийства.
Спомням си как през вече далечната 1986 г., на студентска бригада в тогавашния Източен Берлин, немец ни беше казал в една кръчма на нас, българските студенти: „Тази политика, която са я подхванали в България срещу турците, е политиката на Хитлер“. Дълго спорехме после в общежитието. Говорехме си за Левски, за „чистата и свята Република“ и за други работи. За сметка на това и години след това титулярката на курса по съвременна история в Софийския университет продължаваше да убеждава студентите си по повод на „Възродителния процес“ в следното: „Ами нещо трябваше да се направи по въпроса“. „Това беше шанс турците да се интегрират“.
А преди 35 години важно е съ-участието както във „Възродителния процес“, така и в последвалото етническо прочистване наречено „Голяма екскурзия“, особено на историците университетски преподаватели проф. Петър Петров и проф. Илчо Димитров. Главен прокурор пък на държавата при утърждаване на завоеванията около т. нар. „Възродителен процес“ и етническото прочистване от лятото на 1989 г. е лекторът по трудово право в Юридическия факултет на СУ, юристът проф. Васил Мръчков.
Вместо порицание, дъжд от награди
Хората, които са пряко свързани с тези печални събития, не само че не бяха порицани през годините от университетската общност, а напротив.
Акад. Илчо Димитров се върна „на бял кон“ като министър на образованието. Не бе пенсиониран от университета до самата си кончина въпреки навършените години, дори и от тогавашния „син ректор“ проф. Иван Лалов.
Проф. Петър Петров остана дълги години в ръководството на Македонския научен институт в София. През 2004 г., по предложение на тогавашния председател на Народното събрание проф. Огнян Герджиков (също университетски човек) президентът историк Георги Първанов удостои с орден „Стара планина“ (заменен по-късно със „Св. Св. Кирил и Методий“) проф. Васил Мръчков.
Подобно на вече споменатия случай с археолога Филов, президентството тогава търси извинения именно с „изключително авторитетна научна биография“ на юриста и „много голяма роля за създаването на съвременното българско законодателство“. През 2015 г., по предложение на Юридическия факултет, проф. д.ю.н. Васил Мръчков бе удостоен от ректора проф. Иван Илчев и със званието „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет.
Че става дума за едно особено морално безхаберие и погазване и на най-елементарната законност и зачитане на човешкото достойнство демонстрират и други скандали.
През 2010 г. колежката на Мръчков от Катедрата по трудово и осигурително право към Юридическия факултет на СУ, Красимира Средкова, като шефка на Съвета по законодателството към парламента, осигурява становище на органа, че извършените без съд и присъда убийства между 9 и 12 септември 1944 г. са просто „актове на възмездие“. Въпреки този скандал, през 2017 г. проф. д-р Красимира Средкова е удостоена от самия ректор проф. Анастас Герджиков с най-високото университетско отличие – Почетен знак с огърлица, в чест на 65-ата й годишнина. Лош вкус оставя и нейното приветствено слово в началото на учебната година 2019-2020 г. в Юридическия факултет на СУ, в което тя, в присъствието на декана на Юридическия факултет проф. Даниел Вълчев (същият, който направи „научното откритие“, че Истанбулската конвенция противоречи на Конституцията) от високо критикува невежото общество, задето „за всички лични, семейни и обществени неблагополучия, се обявяват за виновни законите изобщо, съдът в частност, главният прокурор конкретно“. Тя продължи и с открит призив към студентите, и особено първокурсниците - „не черпете знания от средствата за масово осведомяване“. Като се има предвид кои медии имат критично отношение към съдебната система и главния прокурор, посланието е повече от ясно.
Забравени завети на демократи и хуманисти
Зад всичко това, разбира се, стоят дълбинни ценностни енергии, които обединяват в едно авторитарния режим от 30-те и началото на 40-те години на 20 в., метастазите на националкомунизма от 70-те и 80-те., както и беззаконието на злоупотребения преход и демокрация.
За всички тях ценностите са свързани не с човека и неговите права или с върховенството на закона, а с едно определено разбиране за патриотизъм, славно минало, държава и етническа нация, дефинирания през тях „национален интерес“, в един специфичен меланж с корупция и клиентелизъм, където най-нова България надмина всичко. Той може да оправдае и най-чудовищни престъпления, за да ги заметем грижливо „под килима“. Неслучайно през 2013 г. тогавашният ректор на СУ проф. Иван Илчев бе настоял документалният сборник на Румен Аврамов и Надя Данова за депортацията през март 1943 г. на евреите от Македония, Беломорието и Пирот да бъде свален от университетската печатница.
Това е по-новата мрачна традиция в пренебрежението към големите престъпления и тя смени най-доброто, създадено от демократите и хуманистите на 20-и век. Та кой от българските политици и общественици, като Атанас Буров, Никола Мушанов, Александър Малинов, Александър Гиргинов, Петко Стайнов, Димитър Гичев, Никола Петков, Г. М. Димитров, Кръстю Пастухов, Коста Лулчев би одобрил споменатите имена на нацисти да останат в списъка на почетните доктори на университета? Кой от тях би бил съгласен аудитория да носи името точно на проф. Богдан Филов? А би ли влязъл Димитър Пешев в тази аудитория? Това дълбоко ме съмнява.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
