Митът за "циганите", които крадат "бели" деца, е на цели 500 години. Това казва Радмила Младенова, докторантка в университета в Хайделберг, където работи по своята дисертация "Бялата и "циганска" маска в евроцентричния филм". Радмила Младенова е родена през 1977 г. в София, завършила е английска филология в СУ "Св. Климент Охридски", а после и магистратура в Манхайм. В момента е научен сътрудник в изследователския център за антициганизъм в Университета Хайделберг по проект за визуалните измерения на атнициганизма.
Историята за "бялото" дете, откраднато от „цигани“, а по-късно намерено, възниква за първи път през 16-и век в португалската и испанска литература. Едва новелата на Сервантес обаче, наречена „La Gitanilla“ („Циганката“) и публикувана в сборника „Поучителни новели“ през 1613 г., я превръща в литературен хит, който по-късно ще вдъхнови учудващо голям брой европейски писатели, художници, музиканти и филмови режисьори.
В новелата главната героиня Пресиоса е представена като млада „циганка“ със „светла кожа и златни коси“, която изкарва прехраната си из улиците на Мадрид, където предлага своите таланти – танцува, пее, рецитира, предсказва бъдещето. В нея се влюбва благородникът Дон Хуан, който е готов да се откаже от социалния си статут, за да се ожени за нея. Пресиоса приема, но при условие, че Дон Хуан прекара две години като “циганин” заедно с нейните хора. Дон Хуан се съгласява, но по време на пробния период е обвинен погрешно в кражба и изпратен в затвора. За да го освободи, бабата на Пресиоса признава пред магистрата и съпругата му, че Пресиоса е тяхната изгубена дъщеря, която тя е откраднала като бебе. Като едно от доказателствата за самоличността на Пресиоса тя представя ръчно написана бележка, в която се посочват точният ден и час на кражбата, както и имената на детето. Другите свидетелства са сандъче с накитите на бебето, едно бяло петно под лявата гърда, както и две сраснали се пръстчета на крака. Родителите разпознават дъщеря си, пред сватбата вече няма пречки.
Трансформациите на упорития мит във визуалните медии
Изследването на Радмила Младенова е първото по рода си, което проследява трансформациите на този толкова упорит мит във визуалните медии - от неговата поява в новелата на Сервантес, през интерпретацията му в холандската живопис от 18-и век и печатните медии на 19-и век, та чак до нямото кино и внезапното му изчезване след това от киното.
В новелата на Сервантес е отделено малко място на самата кражба. Фокусът на новелата е разкриването и доказването на истинската идентичност на героинята, нейното разпознаване.
Именно тази сцена вдъхновява впоследствие множество нови интерпретации в европейската литература – кражбата на “бяло” дете от страна на тъмнокожи “цигани” като опит да се прекъсне “чистотата” на родовата християнска “бяла” история.
От днешна гледна точка, познавайки случилото се с ромите в Европа по време на националсоциализма и отношението към тях в момента, можем да гледаме на Сервантес като писател, който неволно е подхранил етноцентризма и научния расизъм на следващите столетия.
Защото именно така се ражда антициганизмът – със стигматизиращия етикет „цигани” да се обозначава доста голяма и разнородна група, в която влизат синти, роми, калдараши, кале и т.н. Независимо от многообразието на тези общности, конструкцията “циганин” винаги ги представя като една хомогенна група, белязана с черен цвят, отделна или антагонистична на голямото “ние”, никога не принадлежаща на това “ние”, въобразявано винаги като еднородно хомогенно национално “бяло” множество.
“Доброто и лошото…немското и циганското…не могат да се помирят, те са в постоянна борба”, пише например Тобиас Порчи, националсоциалистическият политик, автор на “Циганският въпрос”, програмната статия, която ще доведе до унищожаването в газовите камери на хиляди синти и роми.
Генезис на антициганизма
Антициганизмът, разбиран като специфична форма на расизъм, насочен срещу хора и групи, стигматизирани с етикета „цигани”, е сравнително ново и все още дискусионно понятие, което през последните години обаче добива все по-голяма популярност. Университетът в Хайделберг е първият в Германия и в света, който основава през 2017 изследователски интердисциплинарен център за исторически изследвания върху антициганизма. Изследването на Радмила Младенова, докторантка в Хайделберг, е първото от научната поредица „Интердисциплинарни изследвания на антициганизма“.
„В изследването си описвам генезиса на мотива", казва Младенова. Тя поставя акцент върху разпространението му във визуалните медии и функциите, които има в различните епохи от Сервантес насам: как този мотив се използва в холандската историческа живопис през 18 век за формиране на идентичността на аристократичната прослойка, как през 19 век, когато се появяват масовите медии, останалите социални прослойки ре-интерпретират мотива, за да утвърдят себе си като „бели“.
"В нямото кино, което има много общо с метафоричния език на театъра, тази история е изключително популярна, да не говорим че е и много доходна. С идването на звуковото кино обаче мотивът почти моментално изчезва от големия екран", казва Младенова.
Тя добавя, че е търсила отговор и на друг въпрос - защо днес всички европейци, независимо от социалната си принадлежност, са възприемани и възприемат себе си като „бели“? В епохата на феодализма „бялата“ кожа е била монопол на аристокрацията, напомня тя.
"Вторият водещ за мен въпрос, който е тясно свързан с първия въпрос, е защо литературната конструкция „циганин” автоматично извиква представа за „черен“ човек при положение, че сред хората от ромското малцинство има руси и светли индивиди", добавя Младенова. "Фенотипно представителите на това мацинство не са по-различни от другите европейски общности, сред тях има и по-светли и по-тъмни хора".
Как митът стига до България, където се трансформира?
„Мотивът тръгва от новелата на Сервантес и много бързо се разпространява в цяла Европа посредством преводи, литературни адаптации, театрални постановки, опери, картини, графики, илюстрации, литературни произведения, включително детски романи, броилки и люлчини песни, филми и т.н. Естествено стига и до България и Румъния, защото през този мотив, който на практика представлява символен ритуал на инициация, се произвежда идеята, че една група хора - социална прослойка и/или нация е „бяла“, казва Младенова.
Що се отнася до популярността на този мит в нямото кино, Радмила Младенова дава примери с 39 неми филма от Европа и САЩ, произведени между 1905 и 1923 година. И с още десет филма след края на нямото кино, последният от които е 2016 г.
Според изследователката мотивът постепенно изчезва в киното, „защото нивото на реализъм в звуковото кино е много по-високо: появява се звук, а с него реч и диалог. Действието изисква психологически реализъм и съответно митични/приказни истории като тази за откраднатото и намереното дете се разпознават като приказни; няма как да се представят и възприемат като истински на големия екран и съответно губят функцията си.“
Радмила Младенова задава нелеки и радикални въпроси – как близо 500 години една фалшива новина, появила се като литературен разказ, успява да въвлича в своята мощна фантазия толкова много хора? Осъзнаваме ли самите ние къде сме по отношение на тази фантазия?
*Mladenova, Radmila: Patterns of Symbolic Violence: The Motif of ‘Gypsy’ Child-theft across Visual Media, Heidelberg: Heidelberg University Publishing, 2019 (Antiziganismusforschung interdisziplinär – Schriftenreihe der Forschungsstelle Antiziganismus, Band 1).
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
