Чувствата на безсилие и безпомощност, че нищо не може да се направи за промяна на българската действителност, защото “българското дъно няма дъно” и защото “няма такава държава”, са състояния, познати на всеки. Но точно обратното казват анонимните създатели на артистичната група Destructive Creation: „България е супер яка!”
Възможно ли е да са прави?
През тази седмица групата организира доставяне на вода за Перник, а преди месец стана ясно, че тя - в буквалния смисъл на думата - организира отопление за роми във "Факултета".
Мотото на групата звучи като типично заяждане - „да го беше направил ти“. Посланието е ясно – престани да мърмориш, че можеше да е по-добре, ами действай, възможно е. Другото важно, с което групата печели симпатии, е липсата на морализаторство. Те правят неща, които им харесват, винаги с чувство за хумор и винаги с малко ирония към самите тях.
Това са и първите начини за излизане от безпомощността – да действаш, без да се вземаш прекалено сериозно и без да се тупаш в гърдите с резултатите.
С една реална, бърза, забавна и ефективна кампания около водната криза в Перник групата показва, че начините срещу безпомощността са много.
Ето няколко други примера.
Един изненадващ паралел
От близо 20 години международното будистко движение Zen Peacemakers организира социални кампании по света, наречени просто “Да бъдеш свидетел”. Най-впечатляващата от тях е ежегодното посещение на хора от цял свят в концентрационния лагер Аушвиц/Освиенцим.
Три са принципите за участниците във всяка кампания, развити от създателя на движението Берни Гласман: Не-знание (да оставиш настрана предварителните си фиксирани идеи и представи за себе си, за другите и за света като цяло), да бъдеш свидетел (на радостта и страданията в света, включително да бъдеш свидетел на собствените си чувства и оценки), да предприемеш действие (спонтанно родено, вероятно неочаквано, след предишните два принципa).
Сред кампаниите, предприети от членовете на движението по света, има всякакви инициативи – от посещения при бездомните в центъра на Бон, през хилядите нови гробища в Босна след войната, до гробищата в Сицилия, където са погребани удавените през последните години в морето бежанци…
“Когато виждаме света като едно цяло, очевидно е, че в момента, в който лекуваме себе си, лекуваме всеки, просто защото вече няма “други”, казва Берни Гласман, съ-основател на Zen Peacemakers.
Общото между Zen Peacemakers и Destructive Creation e преодоляването на разстоянието между „ние“ и „другите“, създаването на ново чувство за “ние”, което не е съществувало преди.
"Трябва да се търпи". Наистина ли?
Безпомощността е разрушена връзка между “нас” и “другите”. Тя се ражда, когато връзката между нас и другите е постоянно разрушавана, когато нашето страдание не е видяно и признато от другите. Дългата безпомощност е знак за силно травматизирано общество, преживяло редица колективни болки, парализирано в чувствата си (за да се защити от тяхната сила), но именно поради това и неспособно да съчувства на страданията на другите. Тогава “ние” става синоним на нещо малко и познато - приятелският кръг, гетото, семейството, етническата група.
Това е порочният и парадоксален кръг на безпомощността – тя е зов за помощ към другите, извън нас, на които обаче не вярваме и които също така не познаваме (тъй като сме се затворили в своите стари преживявания и представи).
Ще дам един пример - преди България да влезе в ЕС, жени от Северозападна България, работещи като баданте (домашни болногледачки на възрастни хора) в Италия, се чувстваха напълно безпомощни да защитават правата си като работнички. Не знаеха как да изискват почивен ден за себе си, как да се защитят от посегателства и така нататък. Те бяха свикнали с традиционното: че “трябва да се търпи”.
Промяната дойде от наблюдението върху жени от други източноевропейски държави – Русия, Молдова, Полша, които организираха свои синдикати с настоявания за спазване на правата им. Тоест, промяната дойде не от свиването в познатото и традиционно “ние”, а в разширяването на това “ние” към другите, към не-българките. Това “ние” никога не го беше имало досега, думата “права” беше непозната, познато беше само мотото че “трябва да се търпи”.
Новото "ние"
Безпомощността, макар да е толкова познато българско състояние, е всъщност нормално човешко състояние и симптом за глобалното състояние на света днес. Дали помагам на планетата с отказа от използване на пластмасови торбички, след като поне една трета от милион и половината сирийски бежанци в Ливан гори пластмасови боклуци, за да може да се отоплява в палатките си през зимата и да оцелява? Този въпрос ще ни засяда на гърлото и ще ни напомня, че светът днес е сложно място на много болка.
Но търсенето и създаването на ново “ние” е възможно, когато се случва тук и сега. То може да е всичко, което ме вдъхновява и което умея. Може да е просто песен. Немският социолог Хартмут Роза например твърди, че да пееш, означава да имаш успешна връзка със света: нещата около теб престават да бъдат безгласни, ти започваш да чуваш гласа на света и той да резонира в теб. Списъкът може да бъде продължен.
И да не забравяме - от безпомощността не можеш да излезеш сам. Някой трябва да те види и чуе. Или казано с думите на Хана Арендт: “Реалността на другите, които виждат това, което ние виждаме и чуват това, което ние чуваме, ни дава увереност в реалността на света и на нас самите”.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
