“На вратата се почука. Отвън стоеше един олюляващ се човек, с окървавена глава, нелепа усмивка на лицето и мръсни дрехи. Любезно поздрави и продължи: „Докторе, оставиха ме тука шофьорите от Долна Малина. Да ми помогнеш".
Това се случва по време на дежурството на д-р Веселин Тенев в психодиспансера край Сточна гара, който изгоря на Нова година. “Отново беше по време на новогодишните празници, примерно в навечерието на 2002 година”, разказва пред Свободна Европа психиатърът, който сега работи в чужбина.
Пациентът, оставен пред вратата на кабинета му, бил с травма на главата, зениците му били разширени, фъфлел, не знаел кой ден е, колко е часът и къде точно се намира. “Вероятно беше и със сериозно количество алкохол в кръвта. Докато го преглеждах, падна. Започна да трепери. Припадък. Извиках Бърза помощ”.
Въпреки че Центърът за спешна медицинска помощ се намира от другата страна на улицата, линейката пристигнала след половин час. Вътре нямало парамедик. “Ходихме до Пирогов, оттам след около час обсъждане ни пратиха в Окръжна болница. Оттам се опитаха да ни пратят в ИСУЛ, но аз се възпротивих. В крайна сметка му направиха скенер, приеха го в Окръжна болница”, разказва д-р Тенев. Вярва, че оттогава нещата са се променили, “но все пак подобни ситуации могат да се случат всеки ден, особено когато стане въпрос за спешна общомедицинска помощ на психично болни пациенти”.
Невидимите болни
Всички, с които се разговаряхме по време на подготовката на този репортаж, използват една и съща дума, за да опишат част от проблемите на психиатричната грижа в България - стигма.
“Тази сфера на здравеопазването не се разви по начина, по който трябваше. Обществото иска тези болни да не се виждат”, казва д-р Цветеслава Гълъбова, която ръководи държавната психиатрична болница “Св. Иван Рилски”.
Според д-р Тенев стигмата се споделя мълчаливо не само от обикновените хора, но и от властимащите, законодателите, общинарите и медицинските специалисти. През 2007 г. д-р Тенев напуска България и заминава за Съединените щати, за да прави изследвания за слединсултната депресия. Сега работи като клиничен асистент в Департамента по психиатрия към Айовския Университет.
“Най-тъжният и системен проблем е тоталната дезинтеграция на психичната помощ и на съсловието като цяло. Тя е следствие от различните и понякога противоречащи си финансови интереси на отделните представители на гилдията. А това води до липса на обща визия, липса на единна позиция по редица жизненоважни въпроси, съответно и до липса на реални стандарти. Това обрича психиатрите да работят на парче, да се самоизолират от останалите колеги”, коментира лекарят.
Проблемите, трупани с години
Екип на Европейската психиатрична асоциация (ЕПА) е направил опит да опише проблемите в системата по време на посещението си в страната преди година. Експертите са посетили различни клиники и диспансери и през 2018 г. са дали препоръки на Министерството на здравеопазването за промени.
“Услугите за психично-здравни грижи в България в момента са в незадоволително състояние и е налице належаща нужда от реформа”, се казва в доклада на организацията.
Експертите са посочили малкия брой на служителите в психиатриите прямо европейските стандарти. Установени са условия, които са в нарушение на Европейската конвенция за правата на човека и Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. В документа се описва и още една картина, характерна за този тип лечебни заведения: “повечето имат малко или никакви дейности за пациентите, като по-голямата част от бяха видени седящи безцелно на леглата си”.
Преди повече от 10 години, когато д-р Веселин Тенев все още е работил в родината си, проблемите са били същите. “Всъщност самото общество абдикира от психично болните. Игнорира собствените си тревожности, депресия, ирационални и често психотични страхове и поведение. Отрича нуждата от психично здравна помощ както за себе си, така и когато става въпрос за околните”, казва психиатърът.
“Тъжното е, че преди много години българското общество беше по-отворено като че ли към проблемите на психично болните. До степен, че се роди и един прекрасен художествен филм „Адаптация“, отразяващ драмата на тези хора. Какво се случи с нас, че се скрихме и уплашихме от себе си така”, чуди се д-р Тенев. Според него проблемът с интеграцията на психиатрията с останалите области на медицината продължава да се генерира и в университетите.
Полет над кукувиче гнездо по света и у нас
Повечето психиатрични отделения в САЩ са в рамките на големи, многопрофилни болници, а не изолирани и скрити от погледите на останалите. “Крайната форма на тази интеграция е и наличието на комбинирани специалности, като „Вътрешни болести/ Психиатрия“, „Семейна медицина/ Психиатрия“, които се изучават на няколко места в САЩ, включително и в Айовския Университет, където преподавам и лекувам пациенти и аз”, казва д-р Тенев.
За разлика от американския пример, повечето заведения за психично болни в България са разположени в по-отдалечени части на населените места или извън тях. Д-р Цветеслава Гълъбова смята, че досега промяната към по-добро не се е случила не само заради недостатъчното финансиране, но и ”заради липсата на разбиране колко е важно да има реформа”.
“Материално-битовите условия в по-голямата част от психиатричните клиники в страната не са добри. На практика нито една клиника, независимо дали е болница, или отделение, или държавна психиатрична клиника, не ползва сгради, които са построени за тази цел. Тези сгради са пригодени от нещо друго, за да се обособи клиника или отделение. Повечето не отговарят на съвременните изисквания”, коментира д-р Гълъбова.
Разликите между българската действителност и тази в други европейски държави и САЩ не свършват дотук. Д-р Веселин Тенев разказва, че в САЩ всички дела за настаняване с цел задължително лечение се гледат в болниците. “Те не биват транспортирани напред-назад по съдилища, освен ако не се обжалва решение на висша инстанция. Какво пречи съдии или магистрати да ходят в болниците в специализирани кабинети веднъж или два пъти седмично? Това ще подобри комуникацията между тях и психиатрите, както и ще цялостното обслужване на психично болните”.
"Те са живи хора"
За недостига на легла в диспансерите се говори много отдавна. “Двете психиатрични отделения в София и Ловеч, освен че са твърде малки, не отговарят на съвременните изисквания на психиатричната наука”. Това пише в „Болници за психично болни лица в чужбина и у дома“ д-р Стефан Данаджиев още през 1914 г.
В наши дни обаче има съпротива срещу откриването на нови заведения. В края на 2019 г. жители на столичния квартал "Младост" протестираха срещу преместването на Центъра за лечение на наркомании в непосредствена близост до жилищните блокове.
“Има едно схващане, че на нас такова нещо не може да ни се случи. Болестта не пита”, казва д-р Гълъбова. “Има и неразбиране, че зависимостта към вещества е психична болест. За мен такива протести са едно срамно действие. Те искат болните да бъдат преместени на друго място. Къде? Това са живи хора”.
Стратегията за психичното здраве, която беше подготвена от работна група, в която участва и Гълъбова, е с поле на действие до 2030 г. “Предложили сме промени във всички посоки, които касаят психичното здраве - и обучение, и материално-битови условия, и изграждане на дневни центрове във всички областни градове, и релокиране на заведенията за стационарна психиатрична помощ”.
Д-р Веселин Тенев е оптимист. "Всички участници в този процес могат да се замислят как да подобрят средата", казва той.
"Например, психиатрите и съсловните организации биха могли да бъдат по-активни в медиите. Биха могли да предоставят повече и по-разбираема информация и обучение на обществото. Това си струва да бъде разработено като дългосрочен проект за работа срещу стигмата”.
