Връзки за достъпност

Извънредни новини

Преди и сега: Как отидох на работа в чужбина


Петър Брадински в своя кабинет през 1977 г. и семейство Тодорови в Кобленц през 2019 г.
Петър Брадински в своя кабинет през 1977 г. и семейство Тодорови в Кобленц през 2019 г.

Годината е 2017. Когато приходите от бизнеса на Светослав Тодоров от Видин намаляват драстично, той няма друг избор, освен да го затвори. След това мъжът решава да потърси късмета си в Германия. Един ден просто се качва в колата си и заминава.

Годината е 1976. Петър Брадински е уважаван лекар, когато получава предложение да работи в чужбина. Той не може обаче просто да замине. Тогава напускането на страната става само с разрешение от държавата. А работата в чужбина е била организирана и контролирана от същата държава. Петър е кандидат да замине в Алжир, където български лекари работят във военна болница в столицата.

После започва чакането. Петър трябва да получи разрешение от държавата, което отнема месеци. Причината е, че кандидатът трябва да бъде проучен дали е "надежден". И това не е всичко. Накрая разрешението трябва да дойде лично от военния министър – тогава Добри Джуров. Пертър Брадински е едни от малкото, които получават разрешение и заминават.

"Качих се на колата" или "с разрешение от военния министър"?

Обратно към 2017 г. В България Светослав Тодоров и семейството му имат малък бизнес. Те са собственици на интернет кафенето в ромската махала във Видин. „Беше добре, покривахме си разходите. Всичко обаче зависи от хората, с които работим. Те започнаха да бягат и не останаха достатъчно клиенти. Трябваше да го затворим.“

Затова Светослав решава да замине за Германия. „Заминах сам, за да видя какви са условията, да се опитам да се установя и да взема и семейството си после“, разказва той.

Преместването му е значително улеснено от факта, че България е член на Европейския съюз и за пътуване до друга страна от блока не е нужно нищо повече от лична карта. Освен това в Кобленц, където той се установява, живеят негови приятели от Видин, които му помагат в началото.

А сега обратно към 1976 г. Петър Брадински работи като лекар в София, когато получава предложение да кандидатства за военен лекар в Алжир. Той знае френски език още от ученик и изглежда подобна длъжност ще бъде подходяща за него.

По това време Алжир се възстановява от войната за независимост с Франция, приключила през 1962 г. През 1965 г. в страната е извършен военен преврат и е наложен социалистически режим. Подобно на други бивши колонии като Ангола, Сомалия и Либия, Алжир също получава помощ от страните от Източния блок. Една от формите на тази помощ е изпращане на специалисти – лекари, геолози, инженери, които да обучават местните хора.

Работата в чужбина е само през държавни фирми като „Техноимпекс“. Друга възможност е като част от военна бригада. Всеки кандидат за работа във военна бригада, включително и лекарите, е трябвало да бъде одобрен лично от министъра на отбраната, отбелязват изследователи на този период. Едва накрая се чака съгласие и от приемащата страна.

Затова от момента на подаването на молбата на Петър Брадински до момента на заминаването му минават месеци, разказва дъщеря му Велина. „Помня, че в началото беше много притеснен, защото отива в непозната страна, за която само е слушал разкази от свои приятели и колеги.“ Велина прави уговорката, че много детайли от времето преди баща ѝ да замине не помни добре. „Той би могъл да разкаже много повече“, казва тя с нотка тъга. В крайна сметка Петър Брадински заминава през ноември 1976 г.

Ами семейството?

След като пристига в Алжир, Петър се заема със задачата да организира преместването на семейството си от София. От началото на ноември до началото на декември, когато дъщеря му каца в столицата на африканската държава, той успява да се свърже с близките си в София само два пъти.

„За да се обадиш тогава до България, се отиваше в централната поща, даваше се поръчка и се чакаше с часове. В началото той се обади, за да каже, че е пристигнал и е добре. След това говорихме, за да организираме моето пътуване“, спомня си Велина, която същата година е завършила гимназия.

Тя заманава на 8 декември. До Алжир пътува със самолет за пръв път в живота си. „Имаше два маршрута - от Москва през София, Атина, Тунис до Алжир, или от Москва през Атина и Алжир до Казабланка. Аз пътувах по първия маршрут.“ Баща ѝ я чака на летището в Алжир с малка кола марка „Рено“, продадена му от друг български лекар, който се е върнал в България. Съпругата на Петър заминава последна, няколко месеца след Велина.

За разлика от Петър, Светослав Тодоров се връща в България няколко месеца след като я напуска. „Имах надежда, че нещата ще се оправят. Но хората продължаваха да заминават да работят в чужбина и не ми остана избор. Решихме този път да заминем цялото семейство.“ Той тръгва заедно със съпругата си и с двете си деца. Семейството се установява в Кобленц, където Светослав започва работа в промишлена хлебопекарна. Съпругата му също работи, но на половин работен ден. През останалото време се грижи за децата.

"Няма от какво да недоволствам"

Трудност пред Светослав в началото е фактът, че не е учил немски език преди да замине за Германия. Когато отива там обаче той започва да го учи и постепенно свиква. Признава, че все още му е трудно и се притеснява и затова иска децата му да научат езика още като малки. По-малкото му дете ходи на детска градина, а по-голямото тази година е започнало първи клас в Германия.

Въпреки трудностите семейство Тодорови от две години живеят в Германия. На настоятелните въпроси дали са доволни, Светослав всеки път отговоря с „няма от какво да се оплакваме“.

„Все още ми липсва това, което правех в България. Но трябва да се мисли занапред. Нещата се получиха. Аз работя, жена ми работи, децата ходят на училище. Няма от какво да недоволствам“, казва той. „Родният дом все пак ми липсва“, признава накрая.

Несъмнено една от причините семейството да се задържи в Германия са заплатите, които Светослав и съпругата му получават. Макар разходите да са също големи, те се справят и дори помагат на роднините си в България.

За разлика от семество Тодорови, които разполагат изцяло с парите, които са изкарали, по времето на комунистическия режим значителна част от заплатите на работещите в чужбина са удържани от държавата. На всички лекари в Алжир например се плаща в т. нар. неконвертируеми долари, спомня си Велина. Парите се превеждат в България и могат да се теглят само в България. След като се изтеглят, те могат да се ползват единствено в магазини „Кореком“.

Петър Брадински прекарва в Алжир близо три години. В началото той живее в жилище извън града в блок, в който живеят и други негови колеги от болницата. След това е преместен в квартала, в който се намира военната болница и където живеят френските военни лекари и алжирските им колеги.

Семейството му също се приспособява към новия си начин на живот. Велина започва да учи френски език в университета в столицата на Алжир. „За мен беше трудно, защото не владеех на високо ниво френски преди да замина. В края на първата година обаче вече бях напреднала значително. Студентите се пресяваха и известна част отпадаха след всяка година. Аз обаче продължих.“

Семейството на Петър си тръгва от Алжир през лятото на 1978 г., докато лекарят остава на работа още девет месеца докато пристигне заместникът му.

XS
SM
MD
LG