„Жестокият опит на живота показва, че Маркс е бил прав, когато е заявявал: „ние казваме на работниците: ще ви се наложи да преживеете 15, 20, 50 години на граждански войни и битки между народите, не само за да променим обществения строй, но да променим и самите себе си.“
- Николай Бухарин, Икономика на преходния период (1920 г.)
Заглавието е парафраза на известна казармена мъдрост. Тя много добре предава амбивалентността (в психиатричния смисъл на думата) и алогичността на преживяването, което се е загнездило в общественото мнение като „преход“ - че е тотално сбъркан, изцяло манипулиран, частично криминален и още не е свършил.
Zurück zu den Bücher (обратно към книгите)
Първата стройна теория на прехода е съставена от Бухарин. За да отбележи втората годишнина от октомври 1917 г., Ленин публикува „Икономика и политика в епохата на диктатурата на пролетариата“. Обещава продължение, което така и не успява дори да нахвърля. Изводът му е, че „експлоататорите са разбити, но не и унищожени.“ С неподправено убеждение същото днес може се твърди за всички влиятелни люде и учреждения от преди 1989 г.
За да има унищожение, е нужен преходен период, казва Бухарин. Книгата му е оправдание на тази властова процедура. Предишното общество произвежда стоки, а не продукти, хората се конкурират, то „представлява неорганизирано единство“. Властта трябва да го организира, да премахне неравенството между работници и селяни и между губерниите (днес става дума за „регионите“). За това е нужно време. Колко – не се знае. По този повод теоретикът на преходния период цитира изказването на Маркс.
Ако в глави 5 и 7[i] от книгата се заменят съответните думички, ще се получат формулировки на претенциите към периода след 1989 г. (Бухарин е автор и на термина „преустройство“.)
През 1921 г. преходният период се удължава, защото се отлага унищожаването на експлоататорите и отново са въведени парите. Без тях не може да бъде преодолян нито недостига на стоки и услуги, нито глада. Ленин заявява: ще „следваме сериозно и дълго време тази политика, но, разбира се, …не завинаги“. И добавя: властта е наша, може да експроприираме и унищожим когото решим.
Тотално объркване
След 1989 г. не настъпва „строителство“ на ново общество. Няма поход към рая на Европа. Но на избори може да се обещае, че „българските граждани ще ходят на почивка в Гърция“ (това е изпълнено).
Всъщност става дума за възстановяване на нещо, което по общоприети критерии дава някакви, условно казано, нормални политически и стопански резултати. Конкретните критерии на това възстановяване (конвертируема валута, свободни цени, частна собственост и равенство пред закона) и сроковете му (1998-1999 г.) вече са посочени и всеки може да провери статистиката и източниците. Символите на промяната също не бяха нещо ново. Лъвчето е класика за Балканите, другите тотеми (орли и пр.) са заети, котка би стояла неестествено, а синият цвят бе възприет с аргумента, че го има в знамената на ООН, ЕИО и множество некомунистически партии в Европа.
Изначалното „манипулиране“
Мит е, че преходът е бил договорен зад кулисите. Не е мит, че той е мислен като контролируем политически и „регулируем-пазарен“ (определението е от програмата на правителството на Жан Виденов) от ръководството на СССР.
Доказателства, че такова намерение е било налице, любопитните могат да намерят в книгата „Революцията на 1989-та“ на Виктор Себастиен и в архива и лекциите на неотдавна починалия Владимир Буковски (на български те не са преведени). Практически никъде приятелите на КГБ (и Горбачов) от местните комунисти в Източна Европа не остават на власт. Пък и в самата Русия помислите на КГБ се провалят. СССР се е примирил със загубата на Прибалтика, договаря 55 млрд. марки (т.е. 2.5 пъти БВП на България), за да изтегли войските си от Централна Европа и преглъща тамошния провал на своите „реформатори“. Но много се ядосва на избора на правителството на Димитър Попов и въвежда едностранно мита и цени, които са равносилни на ембарго. За съжаление този епизод не е тема в разказите за прехода.
Договарянето на първите избори и правилата на политическото съревнование става навсякъде извън страните от бивша Югославия и Балтийските републики на СССР на кръгли маси между управляващите комунисти и опозицията.
Както се вижда от таблицата договарянето на Кръглата маса у нас трае толкова, колкото и в другите страни, само в Чехословакия то е много по-кратко.
Страна |
Времетраене на кръглите маси |
Полша |
февруари – април 1989 |
Унгария |
март – септември 1989 |
Чехословакия |
ноември – декември 1989 |
ГДР |
декември 1989 – март 1990 |
България |
януари – май 1990 |
Тук то включва и януарската Кръгла маса по националния въпрос (т.е. по въпроса за отнетите имена и права на турците). Като по-късна маса тя е дори малко по-радикална от другите, особено от унгарската и полската, включително по въпроса за конституцията.
В Полша не е осъществена реституция (прекалено много хора са избити и изселени). В Унгария споразумението е да не се „отварят досиетата“. Точки „г“,,д“ и „е“ от Споразумението във Великото народно събрание за формиране на правителството на Димитър Попов практически повтарят принципите на стопанските реформи на правителството на Мазовиецки в Полша (това са политиките на Балцерович), също гласувани от Сейма.
Подобна политика бе обсъждана в средите на СДС, частично в БСП преди 1989 г. и бе приложена с успех от правителствата на Димитър Попов и Филип Димитров. За това частично може да се прочете в анализите на Иван Костов, Румен Данов и Димитър Луджев.
„Частична криминалност“
Понякога се твърди, че приватизацията е „изцяло криминална“. Всъщност става дума за раздържавяване. То е добре описано в „Политическата икономия на раздържавяването“ и включва просто прехвърляне на държавни активи в частно владение, също по закона за приватизация и възстановяване на собственост във всичките й форми.
Смисълът на всичко това е ликвидация на фалиралата (всъщност по-голямата) част от икономиката с изгледи за запазване и преструктуриране на онова, което може да работи. Спрямо перспективата за ликвидация приватизацията е безспорен, статистически доказуем успех, с година-забавяне при формата на раздържавяване, наречена Работническо-мениджърски дружества. През 1992-1994 г. приватизацията и реституцията се одобряват от над 50% от избирателите на БСП и от повече от 60% от избирателите на СДС.
Това с ликвидацията е определение на Душан Тришка (автора на чешкия закон за приватизация), а Вацлав Клаус казва, че приватизацията е насилствено изземване на собственост от ръцете на държавната бюрокрация и партиите. Последното, както знаем от Бухарин по друг повод, изисква време. Между другото в Полша приватизацията (с изключение на банките) започва през 1997 г.
„Криминалната приватизация“ е измислица на един главен прокурор и всъщност е негова заявка да върши една работа вместо друга, която му е вменена по конструкции и закон. Между другото фактът, че главните прокурори у нас могат да правят онова, което правят, също е доказателство, че системата е сменена. Голяма грешка е да се смята, че комунистическите прокурори са могли да имат такава независимост.
Несбъднатата лустрация
Много лесно е да се леят сълзи по този повод, да се твърди, че на 14-ти декември 1989 г. курсът на историята би бил променен, „ако не беше Желю“… Нека погледнем фактите.
През 1989 г. България се управлява от около 80 (често свързани) семейства; т.е. от около 0,004% от населението, разликата в доходите спрямо нормалните граждани е приблизително 50 пъти (тя не може да бъде уловена в статистиката, сметките са на Асен Мичковски). Би било „лесно“ да се експроприират. Стоян Ганев прозря (май 1991 г.), че със защита на частната собственост в конституцията не ще бъде възможно да се изземе собствеността на тези семейства.
Но под тях имаше апарат за подпомагане - около 300 семейства, 0,015% от населението. Този апарат имаше привилегии, но именно той би трябвало да експроприира. Отделно със задграничните дружества в периода 1962-1990 г. са свързани около 240 хиляди човека. А освен това отвъд тези три групи има 300 хиляди семейства на членове на БКП, които са в тази партия най-вече по житейски съображения. Наследниците на репресираните от БКП са около 200 хиляди семейства. Но почти никое от тях не би получило право да изземва и разпределя привилегии и собственост от потисниците, дори и да има желание.
Какъв е инструментът за лустриране на привилегиите? Според Себастиен в ГДР на един агент на ЩАЗИ се падат 63 граждани (един агент на Гестапо обхваща около 2 хиляди). В България съотношението е от 1:120 до 1:200. Тъкмо част от тези хора биха били агентите на прочистването.
Но по-важното е друго: не може да се въведе демокрация и управление на закона със средства, които не са демократични и законови, по примера на Ленин и Бухарин.
Когато сега се призовава за „смяна на системата“, не е лошо да се знае дали няма връщане към тях. Непрекъсната смяна на определенията на „прехода“ подпомага именно такива политически настроения.
[i] Техните заглавия са „Градът и селото в периода на обществена трансформация“ и „Общи организационни форми на преходния период“.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.