За отишлия си тези дни джаз музикант, композитор и пианист Милчо Левиев чух за пръв път в младежките си години от Радой Ралин. Комай не минаваше нито едно публично участие на писателя, без да спомене името му.
След промените от 1989 г. добилият вече световна слава Левиев се появи отново в родината си. И тогава, и неведнъж по-сетне заяви как бил принуден да напусне комунистическа България през 1970 г. заради липсата на свобода, дори и с цената на това да не се занимава никога повече с музика.
„Ако човек беше със силно развито чувство за справедливост, - казваше Левиев след години - трябваше да мине във вътрешна емиграция, да се пропие или да стигне до лагер. Заминах! Беше въпрос на съществуване…“.
Това, което нарича „скъсване на криле“ след чехословашките събития от 1968 г. окончателно го тласка към емиграцията. В края на живота си ще заяви, че би избягал поради тази причина и от Хитлер, и от Ердоган, и от Путин (когото смяташе за най-опасен, тъй като бил най-интелигентен).
Ала тогава, непосредвствено след историческата промяна през 1989 г., си личеше и още нещо. Насреща ни бе един по-различен от нас българин. Виждахме, че той не е очакваният едноизмерен антикомунист, нито някакъв елементарен апологет на капитализма. Всъщност, към него също си остана критичен до последно: „Капитализмът защитава интересите на тия, които грабят музикантите. Компаниите знаят, че ако тръгна да ги съдя, ще трябва да похарча повече пари, отколкото евентуално ще изкарам.“
Един вече друг българин
Двадесетте години, прекарани в САЩ и в космополитната среда на Лос Анджелис бяха направили от него друг човек и в още един смисъл. Беше усвоил този език, който и до днес тормози много българи – толерантността към различните и политическата коректност.
Той открито се изказваше срещу всякакви форми на „расизъм“ и „фашизъм“, като употребяваше точно тези термини. По време на концерта пред храма „Св. Александър Невски“ отправи същите послания за толерантност и срещу расизма, представяйки афроамериканските си колеги.
И в идентичността му сякаш имаше нещо по-сложно, което предстоеше да доизговори през идните години. Нямаше и как да е иначе след близо две десетилетия в САЩ, „едно вавилонско стълпотворение“ - по собствените му думи, - което преобръща представите на Милчо за света. Мултикултурализмът, който за някои е изкуствен етикет е всъщност самият му живот и професионален етос.
Научих се на неща, на които в България никога нямаше да се науча
Често изтъкваше за музиката: „Черните донесоха най-важния елемент - ритъма, който в Европа започна да куца.“ Към края на живота си, имайки предвид времето, прекарано в Америка, бе категоричен: „ … научих се на неща, на които в България никога нямаше да се науча.“
Следващите години продължиха да представят пред нас образа на един човек със сложна идентичност, като с годините това ставаше все по-видимо. На границата на двата века казваше: „Вече съм двуконтинентален“, както и „Аз съм космополит“.
В същото време, рожба от брак на евреин и българка, той беше категоричен и за българското в себе си, свързвайки го с „майчиния език“. А после и с приятелите, роднините, дъщерята, внучката. Неслучайно казваше още: „Носталгия по страната има, но най-голяма е носталгията към хората.“ Заедно с това никога не пропускаше: „Аз съм филибелия“. Неслучайно беше избрал и тази формула за града, приютявал през столетията гърци, арменци, евреи, турци, българи …
Завръщането в България – мисия невъзможна
Макар и не толкова директно, но определено още в началото изключваше обратното завръщане в България завинаги. В навечерието на новия век ставаше все по-категоричен: „Можем да въртим и сучем тази тема до безкрайност. Първо съм вече на 63 години. Много промени в живота на човека не е хубаво да има. Промените са хубаво нещо, но аз живея там вече почти 30 години. Половината ми живот е минал там.“
Макар да получи признанието на България, която го дари с ордените „Стара планина“ и „Св. Св. Кирил и Методий“, през годините тя сякаш правеше все повече и повече, за да се отдалечава от него.
Макар да получи признанието на България, страната сякаш правеше все повече и повече, за да се отдалечава от него
От България достигаха новини за корупция, управление на задкулисие, за тотална липса на върховенство на закона, за скандални назначения, за липса на разделение на властите. Накрая дойдоха и напълно неразбираемите за света послания за ксенофобия, за съпротива срещу Истанбулската конвенция, за хомофобия.
Във все по-мрачни краски започна да говори за България и той. През 2012 г. казваше: „Българинът е изпаднал в лошо положение – чака някой да го оправи.“
През следващите години тоновете се сгъстяваха още повече. По време на протестите срещу кабинета Орешарски във връзка с назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, каза: „Не може пенсионирани учители да ровят в кофите за боклук. Изкуството и културата са важни, но хората трябва да имат какво да ядат. У нас отношението на държавата към възрастните хора е абсолютно безчовечно.“
Ставаше все по-открит и категоричен, говорейки за България като за „абсурдна страна.“
„Този израз „страната на неограничените възможности, който се използва за САЩ, аз го преправям на „България е страната на неограничените невъзможности.“ На въпросите как се чувства в родината си вече определено звучеше различно: „Не се чувствам добре…“
Все по-открито звучаха и антинационалистически му нотки. Не обичаше онова „И ний сме дали нещо на света!“, доколкото издавало комплекси, провинциалност и ниско самочувствие, които водели до снобизъм. Открито се изказваше едновременно против великобългарските шовинизми от преди 9 септември 1944 г., национализма по времето на комунизма, както и този след 1989 г. и особено онова „България на три морета.“
Левиев си даваше сметка какво би направила една умна управа по света с наследството на град като Пловдив, и затова видимо презираше неговите управници. През март 2019 г. се отказа и от почетното гражданство.
Никаква сдържаност нямаше вече и беше изчезнала всякаква предишна куртоазия при въпросите за евентуално завръщане в България: „Не! Не бих могъл да живея в страната при тези обстоятелства. Цялото сегашно поколение трябва да си ходи. Непоправимо е! Да, всички ние сме виновни, за да го докараме дотук. Надеждата ми е в младите.“
Филибелията в Солун
Това като че ли леко обяснява защо в края на живота му сякаш надделя у него балканското. Заживя в Солун заедно с родената в България гръцка певица Вики Алмазиду, с която има връзка от 2002 г., определена от него като „най-добрата джаз певица на Балканите.“ Явно космополитизмът му беше преминал и в някаква балканска идентичност:
Солун е Пловдив, Варна и София в един град и в морето до мен
„Аз заявих вече официално, и това е официално, че няма да мърдам от Солун, това е моят град, както беше първо Пловдив, след това София. Другият ми дом беше Лос Андежелис. Сега съм в Солун, това е моят дом … Солун е Пловдив, Варна и София в един град и в морето до мен“.
За този финален идентичностен покой той сякаш загатва още през 2000 г., когато на въпрос за „корените“ му отговаря: „Разбира се, като говорим за корени, трябва да разбираме не само националните корени. Корените на човешкото съзнание са много по-важно нещо.“
Това ни остави като послание Милчо Левиев – българинът, американецът, космополитът, филибиецът, балканецът, жителят на Солун. Чий е всъщност Милчо Левиев?
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
