Група туристи насочват телефони и фотоапарати към голямата триъгълна сграда. Обективите могат да я уловят само от по-голямо разстояние. Това е задължителна спирка за всички гости на столицата, които няма как да не забележат мастодонта и най-ярък пример на т.нар сталински стил в строителството. Въпреки че от падането на комунизма са минали вече 30 години, а Централният комитет на БКП, който се е помещавал тук, не съществува по обясними причина, всички все още го наричат “Партийния дом”. Отпред се срещаме с историка и зам.-кмет на столицата Тодор Чобанов. “Това, което виждаме днес, е много по-различно от плана за това място през първата половина на 20 век”.

През 1934 г. Столичната община кани известния урбанисти от Франция, Германия и Италия да представят оферти за изработване на градоустройствен план на София. През 1935 г. общинската управа възлага на професора от Дрезденската политехника арх. Адолф Мусман изработването на общ градоустройствен план. Целта е София да стане модерен европейски град. В навечерието на Втората световна война са строени някои от най-представителните, монументални за първата половина на века здания като Съдебната палата, Института по имунология и микробиология, Кинотеатър "Балкан" (Младежки театър), Дом на инвалидите, Природонаучния музей, Българска Народна банка. До войната София не се отличава от всеки един средно-голям европейски град.

“Идеите на Мусман за мястото, на което днес се намира Партийния дом така и не се осъществяват. Той предвижда една основна ос Изток - Запад, която преминава покрай различни сгради. Основните акценти са Княжеския дворец и Народното събрание”, разказва Чобанов.

Неокласицизмът, който плаши

Комунизмът взима властта в свои ръце, а с нея и архитектурата - едно от идеологическите изкуства. Новият план трябва да внушава могъщество и както казва историкът: “сградите трябва да потискат минувача, да внушават авторитета на партията държава, да карат човек да се чувства незначителен пред историческата сила на тази промяна и този режим, който е установен в България”.

След шест години строителни дейности през 1954 година Партийният дом е завършена и става седалище на комунистическата партия. Простира се на застроена площ от 40 хиляди квадратни метра, а коридорите са с дължина над 3 километра. Сградата е била свързана със система от тунели със съседните, включително с мавзолея на Георги Димитров. Тази система днес не съществува.

По времето на Народна република България във всеки окръжен град също е имало представителна сграда за съответното регионално ръководство на партията, също наричана „Партиен дом“.

“Идеята е, че сградата трябва да побере ядрото на партийната администрация, тъй като партията държава има много чиновници. Тук работи една голяма част от партийния апарат, тук се съхранява архивът на Българската работническа партия, после комунистическа”, разказва Атанас Чобанов.

Зданието е само част от един по-голям ансамбъл, в който влизат днешният Министерски съвет и Президентството, в които по онова време са се помещавали министерството на електрификацията и министерство на тежката индустрия. “Идеята е била да се измести центърът тук и в двете основни посоки да се изградят всички останали сгради, свързани с властта”.

Малката звезда и един голям приятел

Партийният дом е изпълнен в характерния за социализма в Източна Европа и Съветския съюз неокласически стил или сталински стил. “Това е един много особен неокласицизъм, който, разбира се, е обогатен с елементи, свързани със социалистическата идеология, по конкретно фризове и други решения, които обвързват сградата с партията. Това са петолъчки, сърпове и чукове”.

По фасадите присъстват орнаменти с форма на царевични кочани заради лансираната по време на строежа кампания на съветския лидер за масирано засяване на американски царевични хибриди.

Внушителната червена петолъчка с диаметър 3 метра е копие на кремълската, но не е от рубин, а от червено стъкло. Тя е по-малка от тази в Москва, защото “големият приятел”, както е описан СССР в литературни и нелитературни текстове по онова време, трябва да има най-голямата звезда. Днес оригиналната червена може да се види Музея на социалистическото изкуство.

През лятото на 1990 г. в Партийния дом се намира клубът на БСП, а площадът наоколо е средище на граждански протести, сред които палатковите лагери “Град на истината”. При дебатите във Великото народно събрание СДС поставя въпроса за премахване на комунистическите символи, но БСП е против.

През 1990 г сградата пламва в условията на голямо социално напрежение и при неизяснени обстоятелства. Хората подозират, че БСП сама е предизвикала пожара. Други смятат, че е дело на протестиращите привърженици на СДС.