"Когато не помним и не говорим за това време, ние като че ли за втори път извършваме похищение над паметта им." Думите са на писателката Теодора Димова, която представи новия си роман "Поразените" на фестивала на изкуствата "Аполония" в Созопол.
"Поразените" разказва трагичната история на семействата на трима мъже, арестувани и убити няколко месеца след 9 септември 1944 г. Трудностите, които следват, са видени през погледа на съпругите им, които се опитват да съхранят паметта им, докато се борят за оцеляване.
Според писателката има огромна нужда да се говори за тоталитарния режим в България, тъй като "мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве". В интервю за БНР Димова споделя, че е решила да работи по тази тема, след като през 2016 г. е присъствала на събитие в Деня за почит към жертвите на комунизма, на което е имало едва 200 души. Сред тях не е имало нито едно официално лице.
"Това ме порази дълбоко. Усетих, че тяхната памет започва да се забравя", казва Димова.
"Поразените" не е първата творба на авторката, която говори за травматични събития и истории. Романът идва след цикъл от произведения, посветени на християнството.
Димова е писател, драматург и журналист. Автор е на 14 пиеси, 5 романа и един сборник с публицистика. През 2006 г. романът й "Майките" печели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt, има 11 издания у нас и е публикуван на 9 езика, а романът "Адриана" е преведен във Франция и Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" печели Националната награда "Хр. Г. Данов" за българска художествена литература, а "Влакът за Емаус" взима наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Тази година Димова е носител на голямата награда "Хр.Г.Данов" за цялостен принос в националната книжовна култура.
"Никога не съм писала нещо, което не съм преживяла", казва дъщерята на един от класиците в българската литература Димитър Димов в интервю за сайта "Импресио".
"Някои книги съм написала за кратко време, другите - за дълго, но времето няма никакво отношение - важна е вътрешната интензивност, важното е да се вълнувам и тревожа до предела на силите си, да се разплаквам, да не мога да спя, да не искам нищо друго да правя, докато пиша", допълва писателката.
