Преди 80 години, на 1 септември 1939 г., хитлеристка Германия напада Полша. Поставено е началото на Втората световна война. Само след два дни, в отговор на този акт, Великобритания и Франция обявяват война на Германия.
На 17 септември Полша ще бъде нападната и от Изток. Съветският съюз ще окупира източната й част, която включва и някои днешни територии на Украйна, Беларус и Литва. Берлин и Москва, Хитлер и Сталин слагат край на държавата Полша.
На 18 септември 1939 г. Германия и Съветския съюз ще излязат със съвместна декларация, в която ще обявяват Англия и Франция за отговорни за войната. С нов т. нар. Договор за дружба и граници от 28 септември ще бъде установена обща съветско-германска граница. По този начин тилът на Берлин ще е осигурен окончателно. Ето защо през следващите месеци и около година хитлеристка Германия успява да се разправи на Запад с Дания, Норвегия, Холандия, Белгия, Люксембург и Франция. Не успяват единствено плановете за постигане на въздушно и морско превъзходство над Англия.
Междувременно, още на 30 ноември 1939 г. Съветския съюз напада Финландия, заради което е изключен от Обществото на народите. Ала след месеци Финландия е принудена да предаде Карелския полуостров и Виборг на Сталин.
В началото е пактът "Молотов-Рибентроп"
Всичко гореизброено обаче, случило се след фаталния 1 септември 1939 г., не би било възможно, ако отново преди 80 години, на 23 август 1939 г., между хитлеристка Германия и Сталиновия Съветски съюз не бе сключен т. нар. пакт „Молотов-Рибентроп“.
До 1989 г. Москва отрича съществуването на тайния протокол, макар че той е публикуван на Запад още през 40-те години
Към договора е приложен и таен допълнителен протокол. С него се определят границите на областите от взаимен интерес в Източна Европа в случай, че се стигне до „териториално и политическо разпределение“. Този именно документ, подписан между Москва и Берлин довежда до подялбата на Полша, както и до окупацията на Литва, Латвия, Естония, Молдова и Северна Буковина от СССР. До 1989 г. Москва упорито отричаше съществуването на тайния протокол, макар САЩ и Великобритания да го правят публично достояние на международната общественост още през втората половина на 40-те години.
Това ме връща към един спомен от студентската ми младост. Към средата на 80-те колегата от Историческия факултет на Софийския университет Александър Долев беше успял да открие в Народната библиотека в столицата издание на английски език на този таен протокол от пакта „Молотов-Рибентроп“.
Нека не забравяме, че в нашите тогавашни учебници той фигурираше единствено като „пакт за ненападение“. Сашо пък беше превел най-важните документи от циничната съветско-германската подялба на Източна Европа на български език и беше започнал да ги раздава на колеги и приятели.
Едно предприятие. Как Пактът се озова в Самиздат
В автентичността на документите не можехме да се съмняваме. Една от причините бе, че някъде по това време се появи в едно от списанията на БТА изявление на съветско официално лице, което ги обявяваше за „тенденциозно подбрани“ (но не фалшифицирани!, както веднага забелязахме). По различен начин започнахме да гледаме както на лозунга от 1940 г. „Терора долу! Съюз със СССР!“, така и на онези документи на БКП, според които вече отговорността за войната се носеше не от „фашизма“, с който Сталин беше станал съюзник, а от „англо-френския империализъм“.
По това време дадох тези документи и на баща ми, а той в предприятието ги беше предоставил на негов колега и приятел, силно изкушен от историята.
Та една сутрин отишъл баща ми малко по-рано на работа и какво да види! Колегата господин (тогава другар) Лалов печатал нещо на неговата служебна пишеща машина и видимо изпаднал в неловко състояние от неочаквания подранил гост и поради това, с което самият той в момента се занимавал. Явно разпространяването на тайния протокол от договора „Рибентроп-Молотов“ щяло да продължи и посветените да стават все повече и повече.
Университетът. Как Пактът се промуши през цензурата
След време, през пролетта на 1988 г. („перестройката“ и „гласността“ бяха вече получили по-силна скорост), в лекцията си, посветена на темата за навечерието и началото на Втората световна война, един от професорите ни в Историческия факултет на СУ започна да чете пред цялата аудитория откъси от същия таен протокол.
Тъй като благодарение на усилията на колегата Сашо Долев познавах вече много добре текста и договореното разделение на Източна Европа между Хитлер и Сталин, концентрирах изцяло вниманието си върху книжката, от която преподавателят четеше. Когато той завърши и се заинтересува в края на лекцията има ли въпроси, казах: „Забелязах, че книгата, от която четете е на кирилица.“ Отговорът му беше съвсем кратък: „Много забелязвате!“. След още секунда вече беше извън аудиторията. Видимо ставаше дума за руско задгранично издание.
Студентите и цената на съпротивата
След около месеци - не през 1958 или 1968 г., а именно през 1988 г. - кадрова комисия на Софийския университет не позволи на колегата Александър Долев да се яви на изпит за докторантура (тогава все още наричаща се „аспирантура“).
Официалното обяснение – за непосочване на пълни данни в документите за един от родителите. Да, ставаше дума за няколко присъди на баща му след 9 септември 1944 г., от които последната от втората половина на 70-те във връзка с негова дейност около изпълнението на Хелзинските споразумения.
Решенията на университетската кадрова комисия се прокарваха тогава в Историческия факултет от същия зам.-партиен секретар на специалност „история“, който е запомнен още 20 години по-рано.
Протоколът пази и тогавашните думи на кадровика: „Тези студенти са за съжаление от нашия факултет, спец. История.“
Както показват архивните документи, през есента на 1968 г. на декански съвет той участва в гласуването за предложение до ръководството на Софийския университет студентите историци Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев да бъдат изключени от университета за разпространение на позиви срещу българското участие в инвазията на войските на Варшавския договор срещу Чехословакия, сложила край на демократичните и либерални реформи с страната. Протоколът пази и тогавашните думи на кадровика: „Тези студенти са за съжаление от нашия факултет, спец. История.“
Спомням си как един тогавашен (през есента на 1988 г.) асистент и по-сетнешен ректор на Софийския университет заяви: „Ама защо им е трябвало така да правят от кадровата комисия. Можели са просто да го допускат до конкурсен изпит и каквото има, после да се прави - да го оставят за комисията на самия изпит. После как ще го оспори, колегата. А пък сега …“ Умното си е умно! Или друго трябва да кажем.
Моралът и историята
Като заговорихме за пакта „Рибентроп-Молотов“, за германското и съветското нападение над Полша, за окупираните Западна Европа от хитлеристка Германия и немалка част от Източна от Сталиновия Съветски съюз, за агресията на Варшавския договор срещу Чехословакия от 1968 г., за подлостите, продължаващи в Живкова България и през 1988 г. и за участията и съучастията в тях, се сещам и за един друг въпрос, който си струва да бъде споменат когато говорим за годишнината от началото на Втората световна война.
Как можеш да бъдеш морален, ако живееш да речем в десетилетието между 1938 и 1948 г. и искаш да постъпваш съгласно някакви хуманни и демократични принципи? Възможно ли е било да се мисли за подобно нещо в онези времена? При толкова много грозни постъпки, конформизъм и липса на морал. Още на Мюнхенската конференция през 1938 г. Англия и Франция проявяват безчестието да пожертват Чехословакия, предоставяйки Судетите на Хитлер, за да го умилостивят. (Вярно, когато на 15 март 1939 г. той заема цяла Чехословакия, те осъзнават грешката си и дават гаранции на Полша).
Пактът „Рибентроп-Молотов“ от 23 август 1939 г. накара комунистическото движение безчестно да сложи край на цял един етап от своята история, дошъл след идването на нацистите на власт в Германия през 1933 г. и след Испанската гражданска война (1936-39 г.).
Пактът „Рибентроп-Молотов“ от 23 август 1939 г. накара комунистическото движение безчестно да сложи край на цял един етап от своята история
В крак с новата политика на Сталин, то, а с него заедно и БКП, спря да обвинява като подпалвач на войната „фашизма“, а „англо-френския империализъм“. Самата пък антифашистка съпротива на комунистическото движение започна едва след 22 юни 1941 г., когато Хитлер нападна СССР.
А какво да кажем за времето непосредствено след края на Втората световна война, когато с подкрепата на СССР комунистическите партии в Източна Европа, сред които отново и БКП, забравиха, че са имали съратници в тази борба. Те започнаха разправа с всякаква опозиция в страните си, включително и с антифашистката левица. Такова е било времето и не е можело иначе? А може би е можело? Може би не просто умното си е умно? Може би е просто подло и цинично?! А ако имаше консенсус около това, колко милиони човешки живота биха били спасени!
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
