България на три океана? Не, по-добре търговия на Запад, отколкото на Изток

Ухажването на инвеститори е много различна емоционална и дипломатическа практика. Поне така излиза от сравняването на българските власти с политици на Запад и Изток. Какви инвеститори си търсят различните държави? Как ги търсят и как ги удържат? Ето примери.

Кога е най-висок политическият риск

От Запад се търсят частни инвеститори със съществен достъп до капитали и високо място във веригата на добавена стойност. Такива са случаите с "Фолксваген", представян, впрочем невярно, като най-голямата (възможна) инвестиция в нова България и с концесията на Летище София (приходите от която вече са предвидени в бюджета).

От Изток се търсят инвестиции от държавни компании. Наскоро председателката на парламента и президентът Радев поканиха точно такива компании от Русия и Китай. Ако мостостроенето успее, твърди се, че инвестициите ще потекат към България от Тихия, Атлантическия и Северния ледовит океан.

Държавните предприятия са по-рискови инвеститори от частните. Спрямо тях данъчни, природоопазващи и всички други правителствени контролни органи не могат да предприемат същите мерки, каквито прилагат към частните предприятия, ако те нарушават законите. А чуждестранните държавни предприятия са още по-рискови.

При изпълнение на договорите частните предприятия са за предпочитане. След всяка по-значителна продажба на държавно предприятие на частен чуждестранен инвеститор през 90-те НЕК веднага предявяваше неплатените с години сметки за ток. Така беше със „Соди-Девня“ и мина „Челопеч“. Но не и с „Кремиковци“, докато беше държавно предприятие. (Към датата на приватизацията то дължи около 2 млрд лв на други държавни предприятия. Те не бяха изплатени дори и след приватизацията.)

Случаят „Кремиковци“ показва още, че законите се прилагат по-трудно спрямо вътрешни частни инвеститори, отколкото спрямо чуждестранните. Същото е положението и при банките, както се видя в случая КТБ. Местните инвеститори имат политически връзки и чисто човешки приятелства с управляващите. Чуждестранните държавни инвеститори са пряко свързани с техните собствени управляващи. При големи страни с диктаторски режими дипломатическите усилия за третиране на техните държавни инвеститори наравно с всички останали са обречени на неуспех.

Но има и странични ползи от частни чуждестранни инвеститори: опитите за завземане на такива предприятия неминуемо предизвикват демарши от посланиците на съответните страни. Резултатът обикновено е възстановяване на правовия ред, защита на правото на собственост и изпълнението на договорите. Най-известен е казусът „Белведере“, а също и този с „Глориент“. Изземването на „Белведере“ беше блокирано от изявление на посланика на Франция. Той посочи част от „гнилите ябълки“ в правораздавателната система. Последва уволнение на съдебните посредници, но не и разследване за това кой е поръчал експроприацията. Все пак макар историята да остана в обществената памет с неглижиращото фолклорно наименование „Двете каки“, заслугата е на седемте посланика.[i] Що се отнася до „Глориент“, без шум съдилищата сами блокираха отнемането на доход от британския инвеститор.

Любим илюзионистки похват в създаването на илюзии в енергетиката са заклинанията срещу „американските централи“. Те са инвестиция, в която всяка поотделно е по-голяма от очакваната от „Фолксваген“.

Схемата спрямо тях е класически рекет: пускаш бизнес и след това искаш откуп за защита от заплахи, които сам създаваш. Тези инвестиции са планирани от два парламента (без възражения), а договорите – подготвени и презаверени от три правителства и две енергийни стратегии, през 1998-2001 г. договорите за изкупуване са единствената възможност за финансиране на технологичното и екологично обновяване на ТЕЦ (в съответствие със стандартите на ЕС, за да може страната да стане член на Съюза). „Американските“ ТЕЦ произвеждат над 1/3 от електроенергията, намаляват зависимостта от внос с около 8%, дават работа и доход на 25 хиляди души, със семействата това прави над 60 000 души. Точно тогава държавният регулатор възбуди разследване за „непозволена държавна помощ“ в ЕС, а патриотите написаха проектозакон за национализация.

Какви са претенциите към раличните инвеститори

И в момента никой не пречи нито на китайски, а още по-малко на руски компании да инвестират в България.

За Русия от години дори е тоно обратното - към държавните компании РОСАТОМ и ГАЗПРОМ няма претенции, а те получават привилегии: местното се потиска, забранява, блокира или заплашва, алтернативните доставки се оплитат в мрежата на бюрокрацията и правителството се отказва от защита на българската клиентела при нарушаване на търговски практики. Преките загуби за българските потребители и данъкоплатци от подобни действия възлизат на около 4 млрд. лева. Косвените са много повече. Когато това се случи, десетина високопоставени лица на изборна длъжност заявяват, че проектите са „необратими“.

Добре е, че проектите на ГАЗПРОМ в Европа, включително новият „Южен поток“ попаднаха под заплаха[KS1] от санкции, а РОСАТОМ в Турция през май т. г. влезе в геополитическа задънена улица.

Към Русия и Китай няма критика. Към ЕС – „критика валяло“, казано на плевенски жаргон. Един депутат ще „брани България“: ЕС „колонизира“, налага „мултикултурализъм“, „трети пол“ и хомосексуализъм, и пробутва „отживяла времето си“ либерална демокрация.

Всъщност обаче и в двете страни положението с правата на човека, върховенството на закона, свободата на медиите, борбата с корупцията и контрола върху изпълнителната (там президентската) власт са на много по-ниско равнище дори от България. Но и тук те имат едно много важно предимство пред българските власти: президентите на Китай и Русия са на практика несменяеми, имат много повече време да прокарат интересите на своите приятели.

Авторитарният напредък на Китай и Русия изглежда конституционно гарантиран. Затова от Европейската мрежа на мозъчните тръстове изследващи Китай настояват за водеща роля на политическите ценности в отношенията на ЕС. Същото важи и за Русия.

Грешки в преценките

Оптимизмът за инвестиции в енергетиката (АЕЦ „Белене“) и инфраструктурата е силно преувеличен. „Разгръщането на търговията“, износът на мляко, вина и развитието и туристически услуги са маскировка за „необратимите“ държавни проекти.

Русия поддържа високи, понякога забранителни мита и произволно прилага нетарифни изисквания. Затова Русия е по-малко важна за българския износ от Македония или Чехия. Българското кисело мляко, чиято продажба в Китай бе договаряна от президента преди десет дена, се разпространява в Китай именно като български продукт от 2007 г. от японската корпорация Мейджи. Впрочем 59% от българския износ за света е машиностроене, селските стоки – под 6% от общия обем на износа.

Изобщо в областта на търговията, както се вижда на графиката, България е по-напред от Русия и Китай вече 140 години.

Стойност на износа на стоки като дял от БВП (България, Бразилия, Великобритания, Китай, Русия и САЩ).

И в областта на инвестициите България има на какво да ги научи. Натрупаните чуждестранни инвестиции в България са 76% от БВП според УНКТАД, в Русия – три пъти, а в Китай шест пъти по-малко. От 1944 до 1989 г. инвестициите на „Русия“ в България са в своя „апогей“. Сега те са около 20 пъти по-малко от тези от ЕС и Северна Америка

Що се отнася до предложението да си разменяме туристи с Китай, е симпатична, но доста смешна идея: там е по-скъпо оттук, а тук е по-добре да се живее. Според Индекса на добрите страни България е на 12-то място в света, Русия на 41-то, а Китай – на 61-во. Туристите могат неусетно да станат емигранти.