Няколко секунди на това място и човек губи контрол над случващото около него. Комарите са толкова много, че стоенето на едно място е почти невъзможно.
“Сега си представете как са връзвали нощно време лагерниците голи за стълбовете. Чудиш се как изобщо някои от тях за оцелели”, казва Ива Иванова, която е на лятно училище в Белене. От прозореца на хотела се вижда остров Персин - мястото, превърнало се в един от най-мрачните символи от времето на комунизма.
Лагерът, построен на територията на острова, е функционирал от 1949 до 1989 г. с няколко прекъсвания. Хиляди неудобни на режима са затваряни тук. Много от тях никога не са си тръгнали живи. “Дойдох с много малко очаквания, защото исках да бъда възможно най-малко предубедена, споделя Ива.
С нея са още 25 младежи на възраст от 18 до 25 години от цялата страна, дошли са не защото "трябва", нито защото някоя учебна програма го изисква. Всички имат различни мотиви - да научат повече за идеологията на тоталитарните режими или защото имат роднини, които са били преследвани от народната власт.
“Защо ни е да помним?”
Ива разказва, че в училище информацията за този период е оскъдна, а често поднасянето ѝ зависи от волята и убежденията на преподавателите. “Не ни информират достатъчно. Някои от учителите дори усещат носталгия по този период. Някои от тях са живели добре тогава или са имали роднини, които са били партийни кадри. Разбира се, има и такива, които много отговорно подхождат към материята и се опитват да обяснят на учениците възможно най-обективно нещата”.
Разказът от първо лице обаче може да спре всяко романтизиране и да разбие всички митове. Младежите са се срещнали с Руси Карапетков от Велико Търново и Халил Расим от Кърджали - и двамата оцелели от лагера.
“Един от оцелелите каза, че е бил в лагера 7 години. Ние едва издържахме 2 дни по няколко часа. Още от първия ден аз останах страшно зашеметена. Може би това е думата”, казва Ива. “Чудиш се дали ще можеш да заспиш нощно време и си мислиш “ами ако аз живеех в тази епоха, дали нямаше да съм затворена на Белене като хулиганка, или на остров Щурчето, където са били женските лагери тогава”.
“Комунизмът е голяма мистерия за нашето поколение”
Белене и островите около града са едно от най-красивите, но и най-злокобни места в България. Луиза Славков от “Софийска платформа” казва, че мясото, на което се провежда лятното училище, помага за по-пълно разбиране на случилото се, защото “в рамките на няколко страници никога не може една история да се попие по начин, по който това може да се случи на място”.
“Ние като организация много вярваме, че историята се учи най-добре чрез топография. Местата разказват една много по-различна история от един музей. Когато говорим за Възродителния процес, ние отиваме в Южна България по местата, които са обезлюдени от него. Когато си говорим за терора на комунизма, идваме в Белене”.
“Комунизмът е голяма мистерия за нашето поколение”, разказва студентката Станислава Иванова. Нейните връстници разчитат на разказите на близки и роднини, а по-любопитните - на публикации в интернет, “които могат да създават голяма каша”.
Станислава смята, че “няма как да разбереш комунизма, ако не си се срещнал със свидетели и не си посетил някои от местата”.
“Когато си там и усещаш комарите около себе си, няма как да не си представиш по-ясно поне част от случващото се в лагера тогава”.
Луиза Славкова казва, че при срещите с оцелелите младежите са видели и историята за прошката - “нещо, което е много важно за младежите, които в момента формират моралния си компас”.
"Много кръв по пътя"
В крайдунавския град се срещаме и с отец Паоло Кортези, който през 2017 година беше отличен с наградата „Човек на годината“ в годишните награди на Българския хелзинкски комитет за принос към правата на човека и заради примера за милосърдие, който даде, приютявайки семейство законно пребиваващи сирийски бежанци. Предаването на знанието за тоталитарното минало също е негова кауза. Той е един от лекторите по време на лятното училище в Белене. “Трябва да се познават репресиите”, казва той.
“След всеки режим има хора, които се опитват да ни кажат, че нещо е било хубаво”, казва свещеникът и дава за пример Колизеума, “който е красив и величествен, но там са умрели хиляди хора”.
“Аз го видях в Италия. 70 години след края на фашизма, има хора, които искат да покажат, че има и нещо хубаво, случило се по онова време”.
“Трябва да тръгваме от посоката, че тези режими ограничават свободата на човека и са оставили много кръв по пътя си”, казва свещеникът.
