Към стаята с архивите в Плевен водят стръмни стълби, а мирисът на стара хартия и влага се усеща отдалече. На последния етаж, сред тоновете документи, наредени в дълги редици от рафтове, лежи едно писмо, което макар и попаднало тук случайно, разкрива поразяващи детайли около изчезването на главния редактор на вестник “Северно ехо” Петко Попов.
С бели ръкавици директорът на Държавния архив в Плевен Маринела Йорданова отваря плик, откъдето вади 14 пожълтели, но много добре запазени страници от ученическа тетрадка. “Това е един от най-ценните екземпляри, които се съхраняват тук, затова трябва да сме внимателни”.
На гърба на плика пише “Петко Попов - ликвидиран от народната власт”. Не е ясно кой е добавил това уточнение върху плика, но страниците са написани от самия Попов на 10 октомври 1944 г. и са адресирани до неговия приятел д-р Христо Попов. Били са нужни близо 70 години преди парчетата от тази история да бъдат подредени, така че да придобият някаква цялост.
'Разказът е много истински и личен"
Маринела Йорданова и колегите ѝ от плевенския архив откриват писмото при техническа обработка на документи, които през 1979 г. са били иззети от архива за издирване на информация от МВР, но години по-късно са били върнати обратно.
“През 2012 г. те отново дойдоха при нас и сред купищата намерихме един плик. Отворих го и започнах да чета. Направи ми изключително силно впечатление и ме развълнува.”
Главният редактор на вестник “Северно ехо” е арестуван на 1 октомври 1944 г. и както личи от думите му, самият той така и не разбира какви са причните за последвалите събития, за които неговите близки, водени от страха, не обелват и дума чак до падането на комунизма. “Разказът е много истински и личен”, казва Йорданова
“В онзи момент влизат в двора трима милиционери и без да ми обяснят защо, ме арестуват. Направиха и обиск без да намерят нищо. Откараха ме в Държавна сигурност, където имаше и други арестувани граждани”, пише Попов до своя приятел.
Още същия ден под строга охрана журналистът е откаран в затвора. Първите няколко дни са протекли нормално. “В петък, 6 октомври, ни лишиха от храната, която ни носеха от вкъщи и ни дадоха храна от затвора”.
В писмото Попов описва как през килията е минала “някаква комисия от три лица, за да провери затворниците”. Помолил е да бъде разпитан или “най-малкото да ни кажат защо сме задържани”.
Попов прави догадки, че причината е вестникът, който ръководи, но както става ясно по-късно - това предположение се доближава само отчасти до сценария, умело написан от тогавашната власт.
“Всички плачехме и се молехме да ни пощадят”.
“Няколко дни преди това бяха ме викали в Държавна сигурности и искаха някои сведения по редактирането и издръжката. Казах им, че моите сметки са ясни, а вестникът е имал чисто български характер, което може да се установи всеки момент. Питаха ме имал ли съм връзки с германците - отрекох, защото вестникът е преди всичко локален и не може да представлява такъв интерес за германците”.
“Вълнуващо е много, като четем писмото. Той е много развълнуван и, разбира се, изплашен', казва Маринела Йорданова, когато за пореден път погледът ѝ минава по редовете от страниците с почерка на Попов.
Журналистът не е изплашен от условията в затворническата килия, нито от неяснотата около задържането си, а от ужаса, който постепенно се развива пред очите му.
“Мълчи!”. Това единственото, което той и останалите задържани чуват, когато попитали накъде ги водят. Всички били качени в камионетка. “Всички плачехме и се молехме да ни пощадят”. Малко по-късно пред камионетката се изправил мъж, който дал знак на шофьора да спре.
“Дръпна доктор Хаджи Генчев до синора на шосето. Докторът се помоли да го пощади, но лицето стреля и го уби. Разбрахме вече какво ни чака”.
Журналистът описва всички тези детайли в писмото към своя приятел, което е успял да напише седнал в една лозарска колиба в полето.
“Подкараха ни през една нива и ни заповядаха да се пръскаме. В това време започнаха да стрелят по нас.” Един от куршумите одраскал бузата му, а той се спасил като паднал на земята до телата на хората, с които минути преди това пътувал и разговарял в камионетката. Престорил се на убит, а когато суматохата отминала, избягал.
“Като ранено животно”
“Една нощ след три дни влязох в една лозарска колиба. Там имаше едно шишенце мастило и няколко ученически тетрадки. Сякаш провидението ги е оставило”, пише Попов. Писмото съдържа не само подробностите за събитията около задържането, бягството и укриването, но и недоумение, както и една молба на човек, който обикаля лозята “като ранено животно” и не знае как и къде ще посрещне следващия ден.
“Скъпи приятелю, аз предчувствам, че съм най-жестоко наклеветен. Ти знаеш колко твои статии бяха изхвърляни от вестника като “неотговарящи на духа на времето”. Ти знаеш, че още преди 10 години аз отказах сътрудничество на Георги Марков*... Заклевам се в името на жената и децата си, че с германците не съм имал никакъв досег и никакви пари не съм взимал от тях. Кажи на Пенка, ако аз умра, да се годреее с името ми, защото то не е опозорено. Зaтова пиша на теб, бъди й съветник и напътствай в живота”.
С тези думи и датата 10 октомври 1944 завършва писмото си Петко Попов. Не е ясно как е стигнало до своя получател, дали е било занесено лично, дали е пуснато по пощата, или е имало друг път.
След като прекарва няколко дни в лозята, главният редактор на вестник “Севeрно ехо” се укрива при свой познат, разказва внукът му, 60-годишният Емил Георгиев. След като от Държавния архив в Плевен се свързали с него, за да му покажат писмото през 2012 г., той успял да си отговори на някои от въпросите, които са били тема табу в семейството.
“За дядо ми до 1990 година вкъщи въобще не се говореше”, казва внукът на журналиста и допълва, че е направил опит да се свърже с д-р Попов - приятелят, до когото пише дядо му, но “този човек е починал, а наследниците му отдавна са се изселили от Плевен”.
“После разбрах, че баба ми е получила писмото тогава. Показала го е на децата си. В един момент вуйчо ми, който е дете от първия брак на дядо ми, за да стане жена му партиен член, го носи на директора на милицията в Плевен”, разказва Емил Георгиев.
Ето как писмото е стигнало до архивите впоследствие - или забравено, или оставено между други документи от някой, който е искал тази история да види бял свят, било то в годините след 1989 г., в които убитите не се водят за безследно изчезнали.
"Никой нищо не знае"
Петко Попов се укрива при свой приятел няколко дни, а след това стига до дома си. Съпругата му го крие на тавана, но съседите виждат, че вечер помещението на последния етаж свети. Това е краят на тази история.
“На другия ден милицията прави блокада на улицата и го арестуват. След това никой нищо не знае”, казва Емил Георгиев през сълзи.
Той разказва, че дядо му е бил един от журналистите от различни европейски държави, посетили Катин, за да покажат случилото се по време на клането. “Никой от тези посетители след това не е останал жив”.
На 5 март 1940 г. съветското Политбюро издава заповедта за провеждането на Катинското клане, при което са разстреляни 22 хиляди полски офицери, политици и интелектуалци. Жертвите са взети като пленници, когато Съветският съюз нахлува в Полша през септември 1939-а.
И до ден днешен никой не знае какво се е случило с журналиста. Не е имало съд, нито опело. Не е имало и погребение. Властите по-късно обявили Петко Попов за безследно изчезнал.
* Не става дума за писателя Георги Марков, убит десетилетия по-късно в Лондон.
