ЕНП и европейските социалисти може да не спечилха това, което се надяваха на изборите за Европейски парламент, но запазиха силата си на водещи политически семейства в ЕС. И разпределението на топ позициите в следващия мандат на най-важните европейски институции го показа.
ЕНП ще води най-значимата – заради законотворческите си правомощия, Европейска комисия, Европейската централна банка и след 2022 г. – Европейският парламент. Социалистите – европейската дипломация и Европейския парламент, либералите – Европейския съвет.
Двама германци, французойка, испанец и белгиец. Най-старшите заместник-председатели на Европейската комисия ще са холандец и датчанка. По трима мъже и жени.
Какво липсва тук?
Ами новите страни липсват. Нито един представител на новите страни не се добра до водещите постове. След пробива на поляка Доналд Туск, който два мандата ръководи Европейския съвет, цялата власт се връща у старите страни членки.
Остава само плахата надежда, че Европейският парламент ще се разбунтува срещу “пакета” на евролидерите и ще успее в последния момент да се пребори за половината от председателския мандат в парламента.
От четиримата официални кандидати за председателския пост, огласени от Европейския парламент, само чешкият консерватор Ян Захрадил идва от новите страни, ако не броим Ска Келер, която е родом от бившата източна Германия. Те са в компанията на още една испанка – Сира Рего, и на един италианец – Давид-Мария Сасоли, номиниран от социалистите. Само ЕНП не са кандидатирали никого, дисциплинирано спазвайки договорката на евролидерите провалилият се кандидат за Европейската комисия Манфред Вебер да заеме председателското място след 2022 г.
Разбира се, евродепутатите са свободни да си изберат когото искат начело, а не препоръчаният им от европейските лидери “социалист от Източна Европа”. Печалившият кандидат може да изскочи в последния момент, както това стана с разпределението на останалите постове. За това е необходимо той или тя да бъде номиниран от една от седемте парламентарни групи или от 38 евродепутати, както най-вероятно ще стане.
Зелените – четвъртата по големина група в парламента вече обяви, че не подкрепя сделката на лидерите, която определи като “най-лошото от стара Европа”. ЕНП, социалистите и либералите ще имат трудната задача да съберат мнозинство чрез желязна дисциплина на членовете си, за да наложат обещания социалист от Източна Европа.
Защо без Изтока?
Да се твърди, че европейските лидери имат нещо против Източна Европа, ще е последното, което ще има нещо общо с истината. Ако обаче се предположи, че те искат да изолират популистките правителства в Полша, Унгария, Чехия и подкрепящата ги Италия, това би се доближавало до вероятната им мотивация.
А причината загубилите премиери да подкрепят договорения компромис за разпределението на постовете, е че играха ва банк, обявявайки война не само на Франс Тимерманс, но и на поддържаната от Германия система за подбор сред водещи партийни кандидати, придобила популярност като процес Spitzenkandidat. Тази битка, продължила три дни и три нощи, приключи със слабата утеха, че Тимерманс няма да е първи, а втори човек в Европейската комисия. Да упорстват повече вече нямаше смисъл и те се примириха.
Вярно, Тимерманс, обвинен за човек на Сорос от Унгария и за враг на поляците от Варшава, няма да напредне в кариерата, но ще остане първи заместник-председател на Европейската комисия. Позиция, която заемаше и когато започна да преследва техните правителства за нарушаване на принципите на демокрацията и върховенството на закона.
Поражение за "Вишеград"
Техни представители имаха всички шансове да вземат председателството на Съвета и/или дипломатическата служба. Войната, която Вишеградската четворка с подкрепата на Италия започна срещу “сделката от Осака” – Франс Тимерманс начело на Еврокомисията – Манфред Вебер – на парламента, постигната от лидерите на най-големите европейски икономики на срещата на Г-20 в края на миналата седмица, бе прекалено пирова и донесе пълно поражение на популистките правителства в Унгария, Чехия, Полша и Италия, които я водиха.
Проевропейските сили – ЕНП, ПЕС и либералите успяха да се обединят срещу тях и да ги изолират от европейската машина, която те отчаяно се опитват да разрушат отвътре.
Най-големият губещ, разбира се, е Италия, която се прости с всичко, което имаше досега – председателите на Европейския парламент, на ЕЦБ и на европейската дипломация. Човек може да се обзаложи, че бъдещият италиански еврокомисар ще има помпозен ресор в Европейската комисия, но с малко власт да разбърква картите, както и унгарският, и полският. Урсула фон дер Лайен и първите й заместници Франс Тимерманс и Маргрете Вестагер, ще се погрижат за това.
В крайна сметка Централна и Източна Европа ще получат едно вицепрезидентско място в Европейската комисия (най-вероятно за Словакия, която запази добрия тон по време на ожесточената война срещу Тимерманс) и още няколко заместнически позиции в парламента и банката. Но това е много по-малко, отколкото при разполагането на враждуващите армии на бойното поле.
Както в парламента, където популистите са изолирани (с изключение на замразената в ЕНП “Фидес” на Виктор Орбан, която няма право да номинира кандидати за постове), проевропейският партиен триумвират ЕНП-ПЕС-“Обнови Европа” успя да ги отстрани от ръководството на евроинституциите. Поне за още пет години.
Меркел може да скромничи, че се е въздържала при гласуването в Съвета за номинацията на своята сънародничка Урсула фон дер Лайен и че нейните кандидати са били тандемът Тимерманс-Вебер, но тя има за първи път от 60 години председател на Европейската комисия германец. Както и поредния германец начело на Европейския парламент, макар и с отложен старт от 36 месеца. Френският президент Еманюел Макрон може да нарича процеса по излъчване на кандидатите провал, но от пет позиции измъкна една за Франция, от която може да следи изкъсо монетарните дела на Германия, и една за либералите – за белгийския франкофон Шарл Мишел. Социалистите логично дадоха своята квота на испанския премиер Педро Санчес, който посочи външния си министър за върховен представител и вицепрезидент на Европейската комисия. В момента Испания е най-голямата европейска държава, управлявана от социалистическо правителство и ПЕС не крият надеждите си от нея да тръгне възраждането на социалдемокрацията в Европа. А какво спечели Източна Европа?
