Повишената температура след последната среща на Смесената българо-македонска комисия по исторически и образователни въпроси ме подсети за нещо.
Тези дни се навършиха 140 години, откакто започват да действат териториалните клаузи на Берлинския договор. През май и юни 1879 г. Сърбия е принудена да отстъпи контролираните след края на 1877 г. от нея Царибродско, Трънско със Знеполе и Брезнишко с Граово на новосъздаденото Българско княжество. На продължилата в тези райони близо година и половина сръбска управа е сложен край.
Симпатии към сърбите
Само че симпатиите на местното население от Граово и Знеполе, както и във Видинския и Софийския санджак към „освободителите“ (сръбската армия е за тях това, което е руската за останалата България) в този момент са несъмнени. Активните хора от просръбски настроените села в Царибродска, Трънска и Брезнишка околия, които през 1877-79 г. са начело на управлението по тези места, след юни 1879 г. дори се установяват като емигранти в Сърбия. Неслучайно и по време на военните действия през Сръбско-българската война след малко повече от шест години симпатиите към Сърбия в Брезнишко и Трънско избуяват в активно поведение в полза на настъпващата нейна войска и липса на сътрудничество с българските власти.
След победата от 1885 г. населението все повече започва да се мисли като българско
Определилите се по време на сръбската окупация през 1877-79 г. като „сърби” и останали в Брезнишко след 1879 г. през време на Сръбско-българската война са дори интернирани от българските власти в Плевенско и Орхание (Ботевград). Постепенно обаче, особено след победата от 1885 г., населението от Трънско, Брезнишко и Царибродско все повече започва да се мисли като българско. То започва да нарича православните селяни, бивши екзархисти от другата страна на границата, „сърби”. Те пък от своя страна, въпреки официалната пропаганда на Белград, явно наричат населението на изток от границата „българи”.
Обратно на това, процесът на утвърждаване при сръбска държавна власт на сръбска идентичност в новопридобитите райони на Ниш, Пирот и Враня след 1877-78 г. върви доста успешно и сравнително бързо. В Ниш сръбското съзнание избуява доста гладко, а за това като че ли е налице в по-голяма степен и необходимата предварителна нагласа. Още през 70-те години, след проверка в Нишка епархия, българският митрополит Григорий Доростоло-Червенски е принуден да препоръча равнодушие към сръбските претенции; въздържане от нападки към преподаването на сръбски език в училищата; непоказване поне външно на силно предпочитание към българщината. За сметка на това, демонстриращите българско самосъзнание в Пирот са подложени на репресии от страна на сръбската държавна власт.
Нациите като модерно явление
Разказвам всичко това, за да онагледя как нациите на Балканите са наистина модерно явление, първоначално рожба на книжовници и интелигенти, които постепенно налагат националното съзнание в посока от градското към селското население. Масовото първоначално образование и редовната военна служба ще изградят и очертаят границата между „сърби” и „българи”. Няма и как да е иначе. По горните места, българската и сръбската държава остават в дългосрочна перспектива единствените мощни агенти за моделиране на колективния исторически спомен. И нова, вече национална идентичност. С правилните учебници, правилните истории, правилните стихотворения, държавно санкционирания спомен. После да довърши всичко идва и армията поради задължителната военна служба.
Споменът трае във времето, когато зад него застане държавата с нейните институции
Всъщност, науката отдавна е открила динамичния характер на идентичностите. Българщината в Пирот е смазана наистина с груби сръбски репресии, но я потърсете травматичната памет в Пирот днес. Ще ви гледат неразбиращо. Също както в Брезник или Трън, ако им кажеш, че прадедите им са колаборирали с настъпващата сръбска армия през 1885 г. Споменът трае във времето, когато зад него застане държавата с нейните институции. Той така става част от същината на човека и неговия живот. И какъв по-нагледен пример от станалата тези дни отново актуална работа на смесената българо-македонска комисия по исторически и образователни въпроси.
Предстои стогодишнина от Ньойския договор
След месеци предстои да отбележим и една 100 годишнина. Тази на Ньойския договор, с който от територията на България са откъснати престоялите в нея четири десетилетия Царибродско и Босилеградско, както и изкаралото 6 години под българска власт след 1913 г. Струмишко. Царибродско и Босилеградско може и да преминават към сръбската държава, но свършената работа от българската община, училище, армия, книга личи и днес, къде повече, къде по-малко. За разлика от тях, Струмишко като цяло е поело съдбата на населението във Вардардска Македония – формирани са етнически македонци, докъде в междувоенна кралска Югославия, докъде в Титовата комунистическа.
Но ако победителите в Ньой се бяха ограничили само с откъсването на Босилеградско и Царибродско? Кой знае дали днес премиерът на България нямаше да се казва Борисов, а Заев (но вероятно не Зоран). А дали българската част на комисията нямаше да се води от струмичанина Драги Георгиев? Но същото важи и в обратна посока. Ако дедите на Наум Кайчев и Кирил Топалов не бяха поели към България, а си останеха в Охрид и Тетово, най-вероятно те щяха да ни отстояват днес македонистките тези в македонската част от смесената комисия? Ако погледнем на историческите си познания и от тази перспектива, може би нещата ще вървят по-лесно. Иронията и капризите на историята са понякога съвсем причудливи.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
