Фалшификациите на картини никога няма да изчезнат, но поне има начин да се ограничат: ако изследванията в областта на изобразителното изкуство станат повече и ако те са по-пълни и по-разнообразни. Това става ясно от думите на Красимира Кунева, която оглавява продажбите на съвременно и следвоенно британско изкуство в Chiswick Auctions в Лондон. Пред Свободна Европа тя описа пътя, по който минава една картина, за да бъде допусната до пазара.
Проверката за автентичност започва с разговор с продавача за произхода на картината, продължава през технически проверки със специално оборудване и завършва с няколко нива на задължителна проверка, която се извършва в книгите и архивите. Но какво се прави, ако тези книги ги няма или ако те са недостатъчни? Ако архивите не са събрани или не са добре организирани? Все въпроси, които изникват и около скандала с една изложба в галерия „Структура“ – тя представя близо 100 творби, обявени за уникални и неизвестни произведения на българския модернизъм, но до този момент поне 14 от тях се оказаха фалшификати.
„За повечето големи творци на 20-ти век във Великобритания, а и в Европа като цяло, има написани и публикувани множество монографии“, разказва Кунева, която е работила 5 години за една от най-големите аукционни къщи в света - Christie’s. „За голяма част от тях има каталози, в които хронологично са описани всички творби“, продължава тя. Има разбира се случаи, в които такава информация просто няма, но тогава проучването се извършва в архивите: „Тук има два големи архива, които са доста впечатляващи, защото са започнати от колекционери на фотографски репродукции на картини в началото на 20-и век.
За модернисти от ранга на българския Сирак Скитник във Великобритания има огромно количество книги
Те се допълват постоянно и събират голямо количество от картините, които са минавали през търгове, изложби, галерии. Те в момента се дигитализират, но все още са на хартия. Човек отива там, за да разгледа, и ако намери търсената творба – страхотно, но ако не успее, следващата му стъпка е да се допита до изследователи и експерти“.
За модернисти от ранга на Сирак Скитник в България и във Великобритания има огромно количество изписани книги и абсолютно изчерпателни монографии, смята Красимира Кунева. Тя описва и начина, по който се натрупва подобно знание: още докато творецът е жив, с него е започнал работа изкуствовед, който събира възможно най-пълната информация за създаваните произведения. „Естествено, тези трудове не са изчерпателни, а се допълват и преиздават, но в голяма част от случаите се създава някаква компетентна по въпроса институция: или някой от семейството се занимава с творчеството, или определени директори на галерии, музеи и изкуствоведи“.
Наскоро имаше изложба от 30 картини на Модиляни в Генуа. 21 от тях се оказаха фалшифицирани.
Както всеки изкуствовед, Красимира Кунева се отнася по-скоро спокойно към фалшификациите на изкуство – то съществува от векове и досега не е измислен начин да се сложи край на това. Дори цитира един от последните скандални случаи: изложба на Амедео Модиляни в Генуа с 30 картини, от които 21 се оказват фалшифицирани. Дори и по-лошо – измамата е установена три дни преди края на изложбата. „Все още се прави проучване за това кой е виновен по въпроса“, казва Кунева.
В българския случай с фалшивите картини Кунева вижда по-скоро възможност, отколкото катастрофа: „Това би било повод да се замислим за архивите, които имаме и за монографиите, които са изписани, особено за българските модернисти“, казва тя. Според нея в България има добри монографии за големите творци, но те не са изчерпателни и са доста кратки. Тя вижда едно от възможните решения на проблемите в това повече изкуствоведи да се заемат с написването на такива трудове и да се организират публично достъпни архиви. Всеки един частен колекционер би могъл да се допита до една такава база данни и да бъде сигурен, че информацията в нея е достоверна, а това би довело до намаляване на възможността за фалшификация на изкуство.
