През последната седмица в предизборната кампания за Европейски парламент влезе и темата за… „турското робство“. Както в телевизионния дебат състоял се в рамките на предаването „Панорама“ на 10 май, така и в сутрешния блок на БНТ няколко дни по-късно, кандидатът за евродепутат и водач на листата на ВМРО Ангел Джамбазки обърна внимание, че от Европейския съюз са лоши включително и защото ни карат да преподаваме по различен начин „турското робство“.
Джамбазки призова да се отбранява историческата памет, а „не някой да ни пренаписва учебниците по история, или да отрича исторически факти“. В момента имало хора, които отричали “българската съпротива срещу турското робство”, докато “българската нация е запомнила този мракобесен период именно като „турско робство“. Налице било и „омаловажаване и отричане на „турското робство“. На това трябвало да се даде отпор, за да се запази „уникалната българска традиция, бит, култура, история, памет“ и „не някой да ни пренаписва учебниците по история и да отрича исторически факти“.
Но точно тук сякаш Джамбазки предлага едни „двойни стандарти“, против практикуването на които той сам се обяви нееднократно досега в рамките на предизборната кампания. Защото за какво друго настоява Джамбазки, освен за двоен аршин – един за науката османистика в България и по света, а друг за съдържанието на българските учебници по история.
Може ли учебникът по история да се разминава с откритията на световната османистика?
Това съдържание, според Джамбазки, трябва да е видимо някаква смесица между национализма и авторитаризма на 20-те и 30-те години на 20 в., от една страна, и времето на националкомунизма и новия етап в работата на Държавна сигурност, започнал след началото на 70-те години на 20 в., от друга. Но не и това съдържание да има нещо общо с постиженията на османистиката у нас и по света.
Струва си обаче да се запитаме колко още „турското робство“ ще продължи да бъде плашило в родната ни политика? Всеки що-годе рационален, критичен, дистанциран и научен подход, в тон с достиженията на световната османистика, който ни отдалечава от романтичното и фолклорно мислене, се посреща „на нож“, използва се за предизвикване на обществена истерия. И все същите обвинения се появяват, че някой днес искал да „адвокатства“ на Османската империя, като създава със задна дата идилична картина на живота в нея.
Животът в Османската империя: какво казва науката?
Никой не отрича, разбира се, че османската държава е основана върху принципите на религиозното разделение и неравноправие. В нея е налице привилегировано положение на мюсюлманите и дискриминационен момент към християни и юдеи.
Като всички държави през тези столетия, Османската империя в екстремни ситуации също проявява насилие, като християните често са основните жертви. Ето защо цялата тази ситуация през 19 в. (но именно едва тогава) става дълбоко ретроградна и, колкото повече векът напредва, става все по-нетърпима за новите генерации на християнските поданици на империята, до които достигат новите „ветрове“, идещи от същата тази пуста либерална Европа. Ала тази реалистична картина все пак е твърде далеч от преобладаващите – за съжаление - и до днес апокалиптични образи в масовото съзнание за координирана от османската държава масова политика на насилствена асимилация на подвластното немюсюлманско население.
Да не забравяме, че още когато при султан Мехмед II през 15 в. официално са разрешени немюсюлманските религиозни общини - гръкоправославната, арменогрегорианската и юдейската, положението на друговерците в Османската империя е дори определено по-добро, отколкото в някои страни на Западна Европа. Всъщност, къде в тези столетия (османските) по света е имало дори понятие за равноправие? А и нека се запитаме откровено: къде не е имало религиозна и всякаква друга дискриминация поне до около средата на 19 в.? Ta щяха ли преследваните в толкова страни юдеи да се насочат към държавата на султана, ако дискриминацията им не е била по-силна там, отколкото тук? Нека не забравяме, че едва първата поправка на конституцията на САЩ, направена през 1791 г., издига принципа на неутралност на държавата спрямо религията. Тя забранява и приемането на закони, които установяват някаква официална религия, прокламира свободата на вероизповеданията, като те не могат да бъдат условие за заемане на длъжност. Господстваща религия не се утвърждава и с първата конституция на Франция от 1791 г. Спрямо тези постановки, разбира се, Османската империя е дълбоко изостанала.
В коя страна няма дискриминация до средата на 19-и век?
Ала как е по това време и през първата половина на 19 век в другите европейски държави? Та дори конституцията на Швеция от 1809 г. съдържа ограничения при заемане на определени длъжности за всички неевангелисти. Испанската конституция от 1812 г. провъзгласява католицизма за господстваща религия с редица произтичащи от това последици. Според Конституцията на Норвегия от 1814 г. лутерантството е официална държавна религия и се налагат органичения за другите изповедания. Португалската конституция от 1826 г. не само провъгласява господстващото положение на римокатолическата църква, но и съдържа изискването местата, в които се изпълняват религиозни ритуали на другите изповедания, да не се отличават външно, че са предназначени точно за тази цел. Списъкът може да бъде продължен, но така описаната ситуация, както на север, така и на юг в Европа, е особено показателна. Да не говорим за предходните столетия, когато все още няма и помен от модерните конституции.
Днешният поглед към империята: сякаш е било апокалипсис
Всъщност, цялостната масова представа в България за политиката на османската държава по религиозни въпроси е твърде неточна. Не съществуват никакви основания да говорим за някаква целенасочена ислямизаторска политика на централната власт, още повече провеждана с терор и насилие. Подобна политика би била в явно противоречие с религиозния закон, шериата (а точно в това се опитват да ни убедят фалшивите летописи от 19 в., и направения по тях роман на Антон Дончев „Време разделно“ от 1964 г. и едноименен филм на Людмил Стайков от втората половина на 80-те години на 20 в.). Преди години Росица Градева убедително изясни как известните трагични случки със софийските новомъченици през 16 в. са израз на социално поведение на мюсюлманската общност в конфликтна религиозна среда. Ала определено подобни акции не отговарят на политиката на централната власт към религиозните проблеми в държавата, както и на нейния стремеж и този на кадиите, като нейни представители, да търсят преди всичко запазване на реда и помирение при конфликти между отделните религиозни общности.
В течение на годините непредубедени и професионално работещи експерти османисти като Страшимир Димитров, Антонина Желязкова, Евгени Радушев, Румен Ковачев (към които можем да прибавим и холандския изследовател Махиел Кил) изясниха, че при ислямизацията става дума за един твърде дълъг, бавен и продължителен процес, който се развива не чрез пряко насилие и масови акции. (А дали точно поради това не е успешен?).
Ислямизацията е бавен процес, който не се развива чрез пряко насилие
Той отнема около два века и половина - от втората половина на 15 до към края на 17 и началото на 18 в. Тази картина беше уплътнена в детайли за районите на Чепинското корито, Западните Родопи (Неврокопския Чеч), долината на Места, Севлиевско и др. Това е установеното от малцината експерти историци, а не апокалиптичните картини, които гледаме по телевизията от време на време, щом се зададе някой празник - чрез филми, в които участват едни от най-добрите актьори на 80-те години на 20 в. Ала точно както това е проследено и вече установено, по същия начин няма и никакво значение, тъй като електоратът живее със спомените от училище или с гледания наскоро филм. Те са за истината, която едни лоши историци, Брюксел и Сорос се опитват да скрият. В този смисъл политиците са тези, които ще решат докога ще използват въпросния ресурс, за да увековечават мита, да игнорират научното познание и да си осигурят депутатски места.
Истинските факти, детайл по детайл
Твърде разнообразни бяха и установените от османистиката ни мотиви за религиозното обръщенство в миналото. Какво ли няма там – непринудителни приобщавания на тукашната аристокрация с цел запазване на собствени привилегии (сред тях и синът на цар Иван Шишман Александър-Искендер); християни, които възприемат исляма не като някаква нова религия, а като своеобразна ерес на Христовото учение (още Иван Дуйчев го казва на времето, а не Сорос, че става тук дума за … „доброволно преминаване“); икономически подбуди за дрехи и парични суми от държавата, полагащи се на всеки новообръщенец; отърваване от глад, немотия и сиромашия; получаване на държавна служба; помилване; любов и какво ли още не. От всички тях единствено девширмето („кръвният данък“) е резултат от целенасочена държавна политика за попълване на еничарския корпус с момчета християни.
Пропуска се обаче и остава неясно за широката публика, че процентът на християнските момчета е незначителен, а и самото девширме се практикува сравнително кратко – основно само през 15 и 16 в. А това в немалка степен е така и поради обстоятелството, че достъпът до корпуса дава на способните младежи възможности за заемане на най-високи постове, поради което принудителното рекрутиране невинаги е било посрещано негативно от засегнатите.
Нещо повече: твърде бързо те поискали да запазят привилегиите само за себе си, да се превърнат дори в затворена корпоративна организация на столичен утвърден еничарски елит. Затова и някои християни са били принудени първо да минат през отстъпничество, за да могат след това – вече като мюсюлмани и при рядко или вече спряло девширме - да станат еничари с всички произтичащи от това последици - държавна заплата, облегчаване от данъци, изгодата да си мююслманин на служба.
Решението за преминаване в исляма е било лично
Става дума в тези случаи за личен избор, който се разминава напълно с мита за масова, насилствена ислямизация. Пак да го кажем. Дори и чрез свърхинтерпретация да разглеждаме обстоятелствата като „непряка принуда“ (кога ли я е нямало в историята, че и днес), решението на всеки за преминаване в исляма е лично.
Министрите се уволняват, ако следват науката
Всичко това, естествено, няма как да влезе в учебната програма и да предизвика съответно едно все пак по-дистанцирано и критично мислене у младите. Както не могат да влезат нито описанието на Иван Вазов за погрома нанесен от българите на турската махала в Свищов по време на Руско-турската война през 1877 г., нито пък описанието на Пейо К. Яворов в писмо до Лора за мародерствата на българи над мюсюлмани и мюсюлмански къщи в Мехомия (Разлог) в първите дни на Балканската война. Дори и да се намери подобен министър, при последвала атака от безотговорни политици и обществения вой, той ще бъде незабавно уволнен от подплашения премиер. Както стана на времето с Тодор Танев. Не свършиха особена работа нито обясненията, че няма замяна на „робство“ със „съжителство“, нито че терминът „съжителство“ бил присъствал само на едно място в контекст на битови отношения. Министърът трябваше да си замине като изкупителна жертва.
А може би успехите при възползването от масовата представа за „турското робство“ са нещо твърде изкушаващо за политиците? Защо трябва да се занимаваме със сложни обяснения на миналото, след като с темата за „турското робство“ толкова непринудено се провокират масови истерии, правят се сполучиливи скандали, отиват си бързо министри, печелят се лесно гласове на избори. Само отговорността на политиците може да сложи точка на всичко това. Или пък една по-голяма отговорност на специалистите историци при общуването с публиката. Все с нещо трябва да се започне.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
