Ще го видите на всеки смислен протест срещу неграмотността, облечена във власт. Строи барикади, пише възвания, търси съмишленици и държи в шкафа поне по един чифт боксови ръкавици за мача с някой министър. Онова, което няма да видите, са монументалните му творби. Скулпторът Велислав Минеков, който днес навършва 60 години, работи и излага предимно в чужбина. Някак е успял да раздели света на места за изкуство и на места за борба – може би за да е сигурен, че ще участва със сто процента от енергията си и в двете.
Велислав Минеков е роден през 1959 г. в София, син е на скулптора Величко Минеков. Завършва художествената гимназия, а през 1986 г. академията – в класа на Димитър Даскалов. Специализира металодизайн в Хамбург и остава в Германия по време на първите години на прехода. От средата на 90-те започва да преподава металодизайн в Националната художествена академия и оттогава не е напускал тази работа. Днес е вече професор. Ръководи студентски изложби и проекти, сред които „Скрап“ (2007) и „Живи в метал“ (2010). Той самият още от началото на 90-те участва активно в така наречените скулптурни симпозиуми – пленери, в които има достатъчно условия за създаване на монументални творби, оставащи по условие в страната-домакин. Направеното от него е в по-голямата си част пръснато по света – в Бразилия, Южна Корея, САЩ, Германия, Люксембург, Китай, Мароко, Италия, Турция, Русия. Без да броим изложбите, които също са в Германия или Турция. И без да броим цяло поколение турски скулптори, обучени от него в периода, когато е преподавал в Тракийския университет в Одрин.
Има обаче и нещо, което остава в самата България – това са пластиките, направени от Велислав Минеков, за да служат за различни награди. Негова е например една от статуетките, които се връчват ежегодно от Българската стопанска камара. След две седмици с негова малка пластика ще си тръгнат и наградените във филмовия фестивал „Мастер оф арт“.
Що се отнася до него самия, който е печелил много конкурси и фестивали, съществува награда, която му липсва – наградата на читател на списание „Нешънъл Джеографик“. Абониран е за него от години, пътува с него, препрочита статиите, събира списанията. Не крие, че има болезнена привързаност към природата и че участва в орнитоложки експедиции. Опръстенявал е пеликани в резервата „Сребърна“ заедно с група учени.
Когато не е зает и с това, чете исторически книги, сред които подбира най-вече изследвания на диктатурите. Кой знае, може това натрупано знание да е оформило и неговата остра реакция към процесите в българската политика – да е разпознал в тях зародиш на нещо, чийто безславен финал му е известен от историческата литература.
