През ранната есен на 1969 г., само няколко седмици след заминаването на писателя Георги Марков за Италия, на гости на брат си, в София плъзват слухове, че той е решил да остане зад граница и няма намерение да се прибира. Изхвърлил е паспорта си, казват някои; работи за италианската телевизия, твърдят други. Съвсем скоро обаче започва да си пробива път и още един слух, според който Марков всъщност не е избягал от България, а е вербуван от Държавна сигурност и е изпратен зад граница като агент под прикритие. „В командировка е”, често казва Радой Ралин пред приятели, като с течение на времето подобни подхвърляния придобиват все по-широка популярност в културните среди. Фабриката за фалшиви новини, целяща да замъгли фактите около живота и смъртта на писателя, далеч предхожда епохата на Интернет.
След 1989 г.: съмненията се усилват
След демократичните промени в България, когато името на Георги Марков е възстановено в българското публично пространство, слуховете за неговата принадлежност към органите на бившата Държавна сигурност не стихват, а напротив – стават все по-чести и настоятелни. Още през лятото на 1991 г. журналистът Георги Тамбуев, оглавяващ първата парламентарна комисия по досиетата, оповестява в интервю за вестник „Факс”, че с помощта на специална компютърна програма (в която е въвел 17 факта от биографията на Марков) е достигнал до истината по случая: „Данните (1-17) показват, че АР-05-GM [кодът, който така наречената програма дава на Марков] е високопоставен дълбокозасекретен агент на ДС и още едно разузнаване, предназначен за съвместно използване, натрупване и следене на информация в страните от НАТО и специално Англия”.
Днес това звучи по-скоро като изявление на врачка от среднощно езотерично предаване по телевизията, но в началото на 90-те подобни изказвания се възприемат сериозно от наивния читател (все пак за анализа е използван „компютър”). Що се отнася до разработките на ДС срещу Марков, то те, според Тамбуев, са също част от огромна конспирация. „По непроверени данни е обсъждано физическото му ликвидиране по-скоро като легендировка за осигуряване на неговата спокойна работа,” казва той. От думите му следва, че всъщност ръководството на ДС е провело една от най-мащабните си и скъпоструващи операции, за да заблуди… по-нискостоящи служители на ДС. А реалните убийци? За убийци най-вероятно се смятат западните разузнавателни централи, които също са вербували Марков, след което обаче са разбрали, че е двоен агент и са му видели сметката, като за капак са хвърлили вината върху България.
За съжаление, през последните тридесет години подобни абсурдни теории намират широк отзвук в редица книги, статии и интервюта по медиите. Най-активни в начинанието се оказват бивши служители на ДС и хора близки до тях, които непрекъснато опитват да прокарат идеята, че Марков е бил „таен” човек и че не му е съвсем чиста работата. В този дух са изказванията на журналисти като Владимир Береану (агент „Георгиев”) и офицера от 6-о Бончо Асенов. Без да се осланят на документация, а само на конспиративна „вътрешна информация” или някакви неформални разговори на улицата, крайната им цел е пределно ясна: да подкопаят моралния облик на писателя и доверието в него, като едновременно с това притъпят общественото желание да се търсят виновните за убийството. Очернянето не се нуждае от доказателства; важно е просто да се размъти вярата, че някаква истина в цялата тази история може изобщо да бъде открита. Неслучайно един от вътрешните жаргони на ДС за активно мероприятие е „минижуп”: то трябва да загатва, но да скрива основното.
В дълбоко пропитото ни от съмнения и липса на доверие българско общество, където мрачната агентура на ДС някога е била вездесъща (и за съжаление все още частично действа), намеците, че Георги Марков е бил служител на бившите служби естествено попадат на плодородна почва. Съдейки по лични разговори, коментари в социалните мрежи и вестникарски форуми, днес една голяма част от българите, сред които и изключително интелигентни хора, са напълно убедени в тази версия на събитията. Не смятам, че това е учудващо. Толкова много политици, обществени и културни фигури се оказаха обвързани с комунистическите тайни служби, че наистина е трудно човек да си представи някого, който да е успял да се опази. Как е възможно Георги Марков да не е бил агент на ДС, след като се е ползвал с редица привилегии в България и дори е бил канен на излети лично от Тодор Живков? Как е възможно да не е бил агент, когато е пътувал свободно зад граница? Как е възможно да не е бил агент, когато един от неговите близки приятели е бил полковник Костадин Кюлюмов, основен идеолог на Шесто управление на ДС? Това, разбира се, са напълно резонни въпроси, които не следва да бъдат подценявани. Проблемът идва, когато слухове и клюки започват рефлексивно да бъдат приемани за факти от обществото. Документални книги като „Убийте „Скитник“ на Христо Христов успешно успяват да противостоят на измислиците, но малцина са читателите, които имат времето и търпението да се справят с близо хиляда страници материал.
Показания на самата ДС: Марков не е работил за нас
Когато в края на 1990 г. Главно следствено управление (ГСУ) към МВР започва предварително производство за разкриване на извършителите на покушението срещу Георги Марков, една от първите цели е да се установи има ли писателят някаква принадлежност към структурите на службите. Тъй като делото за оперативна разработка (ДОР) „Скитник” срещу Марков, където е съхраняван и планът за убийството, е умишлено унищожено от последния началник на Първо главно управление (ПГУ), ген. Владимир Тодоров (за което той впоследствие е осъден ефективно на 14 месеца затвор), следователите са принудени да търсят алтернативни пътища. Изискани са директни и косвени документи за Марков от всички релевантни български институции и са разпитани най-важните фигури от ДС, замесени в случая. Макар нито един от тях да не признава директно участие в убийството (някои признават, че са виждали плановете), въпросът за евентуалното агентурно минало на Марков става пределно ясен: няма такова. Ако в публичното пространство същите тези хора си служат с недомлъвки и шушукания, то пред следователите маските падат. „По нашето дело няма документи от които да е видно Георги Марков да е бил агент или доверително лице, както на ДС, така и на чуждо разузнаване,” казва Найден Петров, бивш началник на Първи отдел на 6-то управление, лично наблюдавал и участвал в една от разработките срещу Марков. Костадин Кюлюмов подкрепя тази теза: “За мен категорично заявявам, че е невъзможно Георги Марков да е изпратен на Запад като агент на българското разузнаване. Изхождам първо от това, че ако беше агент, аз щях да знам за това... Отношенията ни никога не са били със служебен характер. Никога не съм го използвал за служебни цели. Ако трябваше той да се вербова за секретен сътрудник на ДС, тази работа аз щях да я свърша… Георги Марков никога не ми е бил доверено лице.”
През есента на 2015 г., недалече от Лос Анжелис, успях да се срещна с Константин Добрев, бивш служител на следствения отдел на ДС, който през 1972 г. е главният следовател по процеса срещу Георги Марков, на който последният е осъден задочно на шест години и половина затвор. Добрев също потвърди, че по негова информация Георги Марков никога не е бил агент на службите. „Бяха ми предоставени всички документи по случая. Ако Георги Марков беше част от ДС, аз щях да зная за това. Такива документи нямаше,” ми каза той.
Документът на разузнаването: Марков не е работил за нас
Но може би най-важното доказателство по темата „Марков” до момента е един документ, на който случайно попаднах наскоро в хода на изследванията си*. На 11.12.1990, само два месеца след началото на предварителното производство, ГСУ изпраща писмо до Националната разузнавателна служба (НРС), пряк наследник на Първо главно управление на ДС, с молба да се направи проверка дали писателят Георги Марков „се е числил към негласния апарат” на комунистическото разузнаване. Отговорът е подготвен от Димитър Кендименов (бивш офицер на ПГУ и резидент на ДС във Великобритания по време на убийството на Марков) и от Радко Тодоров (завеждащ архивите на управлението) и е подписан от тогавашния началник на НРС генерал-майор Румен Тошков на 17.12.1990 г.
Документът гласи следното:
„В отговор на Вашето писмо Ви уведомяваме, че в резултат на извършената проверка по оперативния отчет на НРС се установи, че писателят ГЕОРГИ МАРКОВ не се е числил към негласния апарат на службата и с него не са поддържани връзки на агентурно-оперативна или друга основа.”
Кратко, точно и ясно.
Когато преди три години ми беше разрешено да се запозная с всичките, почти петдесет тома от следствието на ГСУ (следствието беше прекратено по давност през 2013 г. и всички материали бяха оставени на съхранение в Софийски градски съд), не успях да открия никъде гореспоменатия документ, въпреки внимателния ми прочит. При огромния обем от писмени материали има вероятност недоглеждането да е мое, но никак не би ме учудило също така, ако той просто е „изчезнал”. Прочистването на неудобни факти не е рядко срещано явление по нашите ширини. Писмото обаче е запазено в допълнителен екземпляр в папка с официална кореспонденция между ПГУ/НРС и държавни институции, предадена на Комисията по досиетата по изискване на закона. Екатерина Бончева, член на Комисията по досиетата, сподели с мен, че в тази папка се съдържат също различни институционални писма, свързани с лични и работни дела на агенти, с архивиране на дела на секретни сътрудници с изчерпани възможности и други.
„Какво говори всичко това?” ми каза Бончева, след като се запозна с казуса. „Че независимо от нерегламентираното унищожаване на архиви на Държавна сигурност, най-вече в началото на 90-те, системата е била така устроена, че документи рядко са съществували само в един екземпляр и само в едно управление. Това дублиране, подобно скачени съдове, позволява на изследователите да възстановят събития, които иначе биха били безвъзвратно загубени в миналото.”
Днес, почти тридесет години по-късно, благодарение на дублиращи се архиви, един абсолютно ключов документ, официално доказващ, че Георги Марков никога не е служил на комунистическото разузнаване, вече е публично достояние.
* Вниманието ми към документа бе насочено от историка Валери Кацунов, бивш член на Комисията по досиетата, за което му благодаря.